неделя, 27 септември 2009 г.

Петър Маринов и неговата дейност бяха почетени в Златоград по време на литературната конференция



Тази година Дельовите празници на културата бяха непосредствено предшествани от едно събитие за Златоград – на 18 септември бяха тържествено открити Септемврийските литературни дни, които стартираха с научна конференция. Преди започване на конференцията, доц. Сава Василев от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и Александър Маринов* от Пловдивския архив направиха ценни дарения за златоградската библиотека – новия брой на алманаха „Света гора”, придружен с мултимедиен диск и поетична книга, както и цялата поредица мемоарни книги на родоповеда Петър Маринов, секретар на някогашната родолюбива родопска организация „Родина”.
Научната конференция продължи два дни и в нея взеха участие представители на три национални институции – ПУ „Паисий Хилендарски”, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и Съюза на българските писатели. Следваха изказванията на ст. н.с. д-р Георги Митринов (Институт за български език – БАН) – „За някои особености на употребата на диалектна лексика в повестта „Минало-незаминало” от Станислав Сивриев”; на Александър Маринов (ДА – Пловдив) – „Документалното наследство на Станислав Сивриев в Държавен архив – Пловдив”; на доц। д-р Сава Василев (ВТУ „Св। св। Кирил и Методий”) – „Писателят и литературната провинция в словото на Станислав Сивриев.В кафе-паузата доц। Владимир Янев и историкът Александър Маринов откриха на чаршията в Стария град чешма-паметник. । През септември по същото време на следващата година Литературните дни в Златоград ще продължат и ще печелят нови приятели и привърженици на поезията и стойностната българска книга.

Източник “Литературен Свят”

http://geom-bg.com/?p=15757
Александър Петров Маринов* е роден в Смолян през 1935 г. като второ дете в семейството на изтъкнатия родоповед Петър Анастасов Маринов (1903-1998). Завършва Ориенталистика в Софийския университет, а по-късно самостоятелно изучава турски, полски и френски език. Директор на Държавния архив в Пловдив между 1991-1995 г., където работи от 1967 г. последователно като специалист и главен специалист. Публикувал е многобройни исторически описи и статии върху историята на Родопите, Тракия, Беломорието, Македония и келтите, автор е на монографията "Дом на Изкуствата и културата в Пловдив. 1923-1944 г.". През 1985 г. е удостоен с орден Кирил и Методий - трета степен. След пенсионирането си продължава проучванията си върху историята на Средните и Източни Родопи.

понеделник, 21 септември 2009 г.

НОВА КНИГА НА ПЕТЪР МАРИНОВ РАЗБУЛВА МИСТЕРИИ ОКОЛО ЛЮШКАНЕТО НА БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНИТЕ


НОВА КНИГА НА ПЕТЪР МАРИНОВ РАЗБУЛВА МИСТЕРИИ ОКОЛО ЛЮШКАНЕТО НА БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНИТЕ

В четвъртата част от романизираната биография “Някога” Петър Маринов, секретар на Дружба “Родина”, историк, родоповед и дългогодишен учител разбулва посмъртно мистификации около дейността на партизаните Кирил Василев и Никола Палагачев. Поредната част на “Някога” засяга периода 1944-1977 и недвусмислено показва ролята, която са играли първите “величия” на Смолянско за лашкането на българо-мохамеданите от едната в другата крайност. Тук е есента на 44 година с първите събрания, на които в града обявяват смърт на “Родина” и твърдят, че тя е профашистка, а Атанас Примовски и Кирил василев обикалят из селата на горна Арда и държат речи за връщане на имена, фесове и фереджета, като част от свободите, които народът получавал. Някои агитатори дори споменават помашка република по подобие на Съветския съюз, нещо, което петър Маринов с право възприема като антиългарска пропаганда. Петър Маринов описва и митарстванията си на учител в родопите и в Плавдив, не пропуска да спомене за “турските паралелки”в пловдивското училище “Хр. Ботев” и записаните там българо-мохамедани, които не знаят езика, но се имат за турци. Неговите томове на Дружба “Родина” спасяват Васил Коларов на конференцията в париж, че Родопите са населени от българи, а не от турци, каквито брожения възникват на Запад в първите години на социалистическа България. В книгата си Петър Маринов цитира изявлението по повод “културната резилюция” на Салих Лущев от Смолян: “Смолянските управници Колю и Киро /т.е.Н.Палагачев и К. Василев/ след 9 септември рекоха да излъжат нашите помаци и мислеха – като им върнат старото: фесове, фереджета и имена, ще тръгнат всички с тях! Нашите помаци пък излъгаха управниците, че щом върнат старото и развалят “Родина”, ще тръгнат с тях. Тъй те взаимно се лъжеха и се разви знамето на тюрлюкет и меморандумите. Кой е спечелил – Колю и киро нищо не са спечелили, а спечелили само нашите тюркофилци, които затвърдиха фанатизма у народа”. Малко преди 1970 година отново има преименуване. И тогава, виждайки отпечатания на турски календар, разпространен в Смолянско и използван като турска пропаганда, Петър Маринов възкликва “Бог да ни е на помощ”. И се сеща за някогашния афуз Ариф Агуш, изселен от могилица чак в Русе, но видял преди това промените в окръга :”Доржите се комшулар! Болгаресе сами ни помагат. От Турция да бехме тросили човек, не щеше тъй хубаво да го стори както Килю ефенди /т.е.Кирил Василев/” ...
С такива горчиви истини ни среща Петър Маринов 50-на години по-късно, за да се сетим, че историята се повтаря, а свободата не е нищо друго, освен онова, което сам си разрешиш без да накърняваш общественото благо и идентичността, която всеки народ трябва да притежава и да воюва за нея. Така, както нашият народ е правил повече от 1300 години по тези земи.

“Омръзна ми да сигнализирам за поправяне на една потъпкана историческа правда. Нека бъдните поколения знаят какво може да мисли и върши един човек със съзнание да бъде полезен на себеподобните по опазване монолитността на своя народ, за която той се е борил и пазил от чуждо претопяване и изчезнаве” – заключава Петър Маринов.

Анна Койчева
източник
Здравей, Ани,

Ето обявлението за 4-та част:http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=8472&sid=4
Поздрави,

четвъртък, 28 май 2009 г.

четвъртък, 14 май 2009 г.

Представяне пред БАН на новата книга за ДРУЖБА РОДИНА


Днес, пред аудиторията на БАН ще бъде представена книгата за ДРУЖБА РОДИНА।

Нов прочит на делото на Петър Маринов

неделя, 8 март 2009 г.

Нов прочит на книгата 'СМОЛЕН И ОКОЛИЯТА В СВОЕТО БЛИЗКО И ДАЛЕЧНО МИНАЛО'

Книгата на Петър Ан. Маринов 'Смолен и Околията...' за първи път илиза от печат през 1939г като притурка на смоленския в-к Красногор। Това е първото по рода си градиво както за историята на Смолен и областта, така и - за Родопите।
Щастлива съм да отбележа, че към книгата на Дядо прояви интерес едно българско издателство и...няма да е далеч времето, когато тя ще види бял свят отново।
За повече информация следете в ЛитерНет сайтовете на Петър Ан Маринов и на Александър П। Маринов

На добър път!

Анна Койчева

Март 2009

петък, 30 януари 2009 г.

За Дружба Родина, за Петър Маринов и как беше създаден РОДОПСКИЯ КНИГОПИС

За Дружба Родина, за Петър Маринов и как беше създаден РОДОПСКИЯ КНИГОПИС


“Драга Ани,

Вчера бях в София за един ден. Извикаха ме от издателството във връзка с издаването на сборника за Дружба “Родина”. Говорихме надълго и нашироко. Напълниха ми една торба с материали, които по празниците трябва да прегледам, редактирам и да дам вид как ще изглежда книгата.Трябва да ги върна на 6 или 7 януари, да се наберат окончателно и до края на март книгата да излезе от печат.

Това е по този въпрос. Сега по втория – за Родопския книгопис:

През 1946 г след Парижката мирна конференция /където една част от Родопите едва не остават в пределите на Гърция и Турция поради техните претенции/, въпросът за българите-мохамедани става много актуален. Тогава, за да се изясни той научно, БАН възлага на дядо ти заедно с Риза Солаков и Кирил Василев да напишат един труд за българите мохамедани. Защо на тримата? Защото те са родопчани, най-добре запознати с историята на Родопите и се предполагало, че ще се справят с поставената задача. Кирил василев категорично отказал /най-вече от завист към дядо ти и затова, че го смятал за фашист и, че го пратил пред Народен съд/, Риза Солаков също отказал. По онова време той бил единственият българомохамеданин, завършил Пловдивския учителски институт и назначен за директор на българомохамеданската духовна гимназия “Мехмет Синап” в Пловдив. Изтъкнал причината, че е много зает с гимназията и няма свободно време. Между другото през 60-те години Кирил василев издава книгата “Българите мохамедани” част 1, която е подложена на много критики. Оказва се, че е преписвал от дядо ти от неговите бележки и дневници, конфискувани преди Народния съд и то с фактологическите и стилистични грешки. Дядо ти е написал цяла студия по този въпрос, но не искаше да я публикува докато Кирил Василев е жив. Същият бе подготвил и втора част на книгата, но не му позволиха да я издаде.
Та в случая дядо ти остава сам и не се отказва да напише такъв труд. Преди това обаче решава да състави една библиография да всичко, писано за Родопите и българо-мохамеданите, която да му е в помощ при написване на книгата. Така тази библиография се оказва един обемист труд за периода от античността до 1947 година, озаглавен “Родопски и българомохамедански книгопис”. Аз реших да променя заглавието, защото когато се говори за Родопите, става дума и за българомохамеданите и обратно. През 60-те години този книгопис бил откупен от БАН за 200 000 лв /тогавашен курс/, но само след няколко месеца станала смяна на парите и от 200 000 останали 200 лв, които били нищо за онова време.Книгописът останал в някое чекмедже и от него и досега ни вест ни кост. Предполагам, че пак Кирил василев се е намесил той да потъне някъде.
Книгописът е една ценна библиография, защото някои анотации представляват цели статии от една до няколко страници, с подробни бележки и обяснения, а има и чужди заглавия, въобще едно чудесно помагало за историци, учени, изследователи и всички, които се интересуват от миналото на Родопския край и българо-мохамеданския въпрос. Затова реших, че е време за издаване. Как ще стане това, ще му мисля догодина, когато прикрючи компютърният набор.
Това е историята за Родопския книгопис. Надявам се, че ти стана ясно.
Желая ви весела и успешна Нова година.

Вуйчо”

понеделник, 5 януари 2009 г.

"ЗА ДЯДО НА СЕЛО"

"ЗА ДЯДО НА СЕЛО"


Тази сутрин говорих с Пловдив. Винаги когато говоря с България ме обзема странно чувство. Държавите и границите изчезват, аеропланите - също, ей сега ще се кача на трамвая или ще взема влака и следобед съм вече у нас, в познатата стая с тапети, мирис на слънце през лятото (а през зимата - дюли) и много, много книги по етажерките на мамината библиотека. Пространствата се стопяват, звуците нахлуват в ушите ми не като друго, а като познатия български говор. Това е моят език, на който си говоря сама, когато съм ядосана, или когато обичам... Дори съседската котка ме разбира, нищо, че не поглежда подаденото късче българска баница... Типично по английски тя се прави на разсеяна и мяука за още... Някъде много на изток и много отдавна, почти 30 години назад, филмовата лента на спомените ми е запечатила един друг слънчев следобед сред жужене на пчели, шетня из двора, дядо*, който ръкоделства нещо из малинака, мама на пейката под бъзовия храст затваря компоти за зимата, сестра ми и аз, вечно четящи книги от програмата за новата учебна година... Рижият котарак Жълтан се изтяга на припек и помръдва с мустаци да пропъди досадните мухи. Високо в Родопите едно малко селце е оставило трайна диря в паметта - през седемдесетте всяко лято и пролет прекарвахме в Чурен училищните ваканции. Няма да се изненадам, ако не сте чували името на това село - то е малко и неизвестно, нагоре в планината над Перущица... А природата - прекрасна. Спомням си (като да бе миналата седмица!) първата вечер в Чурен. Пристигнахме капнали от дългия път с раздрънкания автобус през урви и остри завои. Вечеряхме хляб, чай и сирене. Хлябът и сиренето бяха селски, а чаят от бъз. За пръв път бяхме насаме с тишина, пробуждана само от чамовете на овце, за пръв път се докосвахме до мириса на истинска земя и тор. Заспахме подслонени в една от стаите на селското училище, където дядо беше единственият и последен учител.
Разбираемо е, че тогава компютри още нямаше, а за телевизор в такова село - и дума не можеше да става. Не след дълго дядо купи къща на западния край на селото и започна бавно да я достроява и обзавежда, да окопава градината, да сади картофи и малини, да твори. Повече от десет години от живота му минаха в Чурен. Сутрин ни събуждаха селските крави, извеждани по зори на паша из поляните отвъд баира. Краварите се редуваха всяка седмица и така даваха своята лепта за стопанството. Добичетата подаваха любопитно муцуни и скубеха лакомо от тревата край оградата, която дядо беше грижливо сковал. Около тях - рояк мухи и мирис на тор и на нещо първично и непознато за ученичките от големия град. Ние навличахме анцузи и тръгвахме с бидони и дамаджани към съседната чешма. Пътят беше прашен, селски, без асфалт, водопроводи и канализация. Беше диво и далечно и ние, с присъщата детинска наивност негодувахме и роптаехме срещу липсата на "цивилизация". Сегиз-тогиз по същия този път профучаваше москвич или жигула с любопитни хижари, тръгнали от "Върховръх" да берат ягоди и боровинки в отсрещната гора или да пекат чеверме на открито. Вдигаха облаци прах и оставяха след себе си мирис на бензин. Понякога спираха пред пътната порта. Дядо беше единственият начетен мъж в селото, та той ги упътваше - я към Тъмраш, я към връх Модър, я към Бабин камък. От дума на дума някои казваха кои са и откъде. Дядо ги поканваше и въвеждаш в своя "кабинет" - стаята, в която писателстваше. Черпеше ги с малага - чудно ароматно вино, което родопчани правят от малини, показваше им снимки, развеждаше ги из къщата - стара селска къща от дялани камъни с истинска камина в една от стаите. Имахме и голяма турска софра, около която сядахме на ниски столчета, ядяхме и след това дълго разговоряхме. Кабинетът на дядо бе обзаведен с две високи библиотеки, натежали от книги, речници, енциклопедии, романи на Толстой, биографии, уникални издания на Дантевия "Ад" и Гьотевия "Фауст", репродукции от Репин и Врубел, родопски пафти, родопски кавал, гайдата на дядо и още какви ли не антики от родопския фолклор. На стената - огромна цветна фотография на събора в Рожен през 1906 г. Това е най-хубавата картина, която съм запомнила от детството си - Родопите - заоблени и пълни с борови гори планини, Роженските поляни - зелени и топли от юлското слънце, селяните, събрани под открито небе ведно с мулетата, кротко пасящи, и жените, препасали родопски престилки. Сега копие от този пейзаж е в рамка и стои до моя компютър.
В средата на дядовия кабинет беше разположено масивното дървено бюро, чиито чекмедженца скърцаха при всяко отваряне и носеха мириса на стари снимки и чам. Но най-вълнуваща беше пишещата машина върху бюрото - стара черна пишеща машина "Адлер", която и досега пазим. На тази машина съм се учила да пиша като дете, на тази машина пишехме чуренските "писма до мама" всеки неделен следобед със сестра ми и с тях правехме нашите малки литературни състезания - кой е по-добър в разказването на случки от изтеклата седмица.
В селото нямаше поп, нито лекар. Майка ни е лекарка и не бяха нужни много усилия това да се разбере скоро. Когато пристигаше за кратка отпуска, мама винаги носеше бинтове, йод и памук - къщата ни се превръщаше в селска амбулатория. Селяните идваха - кой порязал се при коситба, кой - нахапан от оси (не че и змии нямаше наоколо!), кой с набрал пръст или друга гнойна рана.
Но най-тежко си изпати сестра ми. Така става винаги в лекарските семейства - най-големите беди се случват в техните домове. Един следобед дядо и безстрашната ми сестра вадеха пчелни пити, центрофугираха меда и после ги връщаха обратно в кошерите. Макар да действаха по всички правила на изкуството и да бяха облечени подобаващо за случая, пчелите от единия кошер се разгневиха люто. Нахапали бяха сестра ми страшно и тя едва не се задуши от коварния алергичен оток. Тогава за пръв път видяхме мама ужасена и безпомощна. А тя е много силна жена.
Всяко стадо си има мърша. Така и в Чурен. В селото имаше едно семейство, дето се славеше уж с мързел и мръсотия. Но дали такава бе действителността? Живка и Костьо бяха нароили една дузина деца, а нямаше как да ги изхранват. Най-големият - Благой, беше дядов ученик, но както се подразбира - чепат и не особено грамотен. Най-малката - Злата, беше наша връстничка. Жива не работеше нищо, беше едра жена с подчертано голям корем. Хората казваха, че има "вода в сърцето" - явно беше се поболяла от толкова много раждания и нелек живот. Много години по-късно - като студентка по медицина - такива неща не биха ме изненадали и веднага намирах отговор. Но тогава - в далечните седемдесет, като дете, кой освен мама щеше да знае причината... Костьо - и той, завалията, не беше със света, та затуй стопанството му бе поверило грижата за селския бик - единствената работа, за която Косьо беше годен - да извежда сутрин добичето и да го прибира вечер. Ние със сестра ми намирахме за забавно да ходим, да надзъртаме зад стоборите и да дразним бика. Костьо никак не се радваше от туй и ръсеше селски ругатни... Ние не знаехме значението на тази и онази дума и вечер повтаряхме като папагали Косьовите ругатни на софрата. От това възрастните оставаха извънредно възмутени, а дядо - особено угрижен. Следваха беседи за доброто и злото, за смисъла на живота и ние заспивахме наказани да прочетем специална литература по въпроса...
Децата на Косьо и Жива ходеха все одърпани и мръсни. Сигурно и не си дояждаха - то какво ли друго освен мляко, качамак и сланина имаха за ядене в тяхната запусната къща накрая на селото. Каквито дрехи и обувки изостанали от миналата зима да имахме - давахме им. Селяните не одобряваха тази благотворителна дейност, защото смятаха, че така дядо поощрява Жива и Костю да мързелуват. Но дядо носеше в себе си нормите за човечност и милосърдие и ни възпитаваше на същото. Ние не му се сърдехме - имаше толкова много мъка по този свят. И тя не беше само по книгите - а в живата действителност.
На село, за дядо - спомняте ли си този тъжен разказ на Чехов? Аз няма да пиша писмо като неговия герой, защото дядо* отдавна вече не е между живите. Или само така ми се струва... Книгите, които той написа, децата, които изучи, проучванията за средните Родопи, които никой преди него не бе правил, пиесите и повестите - съхранени грижливо в Пловдивския архив - това е един живот, който няма как да не продължи.
Но да се върна към Чурен.
Селцето, сега опустяло, и къщата ни - вече продадена, ме наведоха на едно сравнение.
В един от майските си броеве английското списание "Седмица" ("The Week") публикува дълъг очерк за един странен американски колеж. Уж колеж - а диво село с краварници, конюшни и ниви. Основан през годината на Октомврийската революция от един "смахнат" калифорнийски банкер, изповядващ жизнена философия, подобна на Лев-Толстоевата, този пансион, само на 4 часа път от Лас Вегас, има за цел да направи от момчетата мъже, при това - напълно годни за най-суровите житейски изпитания. Изнурителният труд в ранчото, борбата с безкомпромисните климатични условия, аскетичният живот, който момчетата водят (там момичета не се приемат, а цигарите и алкохолът са абсолютно забранени), са традиции, поддържани вече няколко десетилетия в този колеж, носещ името на местността "Дълбоки извори". Статията е отпечатана в рубриката "Изгубен свят" и това само по себе си говори колко много губим, отдалечавайки се от природата. Лас Вегас? Америка? Ранчо?... Да бяха пристигнали в България, да бяха дошли в Чурен, да бяха поживяли тук, американските кадети щяха да научат къде-къде по-важни умения и техники в битката с живота. Само дето, наред с Хайдегер и Стопард, щяха да учат и български класици и философи.
Това ми хрумна след като прочетох последния ред.
Дано има кой да им отвори очите.

Анна Койчева

* Петър Маринов 1903-1998 - писател , родоповед, историк и книжовник.

© Анна Койчева============================= © Електронно издателство LiterNet, 26.12.2005Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005

ПАЛТОТО

На Мама

От палтото на мама ушиха две палта। Останал беше плат даже за шапки и шалчета. Бяхме малки, та платът артиса. За нас имаше, а мама остана без палто. Това бяха първите ни палта, които двете със сестра ми получихме навръх 4-ия си рожден ден. Помня ги, макар да са минали 40 и кусур години оттогава.Двете със сестра ми бяхме дошли на света по едно и също време, а мама нямаше пари за глезотии. Тогава тя работеше лекарка в София и заплатата й стигаше колкото за наема, за храна и за пътните, когато идваше да ни види – веднъж на 2-3 месеца. Ние живеехме при родителите й в Пловдив в една кооперация на “Жилфонд” досами църквата Св. Петка. Къщата беше стара, влажна и олющена, стените пропукани, а черчеветата изкривени. В огромното антре слагаха елхата – за разкош на гостите, които влизат, за радост на децата като нас. Коледните играчки бяха едни и същи всяка година, но не в играчките беше празникът, а в тяхното подреждане. Маминка отваряше килера, качваше се на столче и сваляше от полиците прашните кутии. На нас не ни се разрешаваше да ги пипаме, защото, за разлика от днешните играчки, ония бяха фини, направени от много тънко стъкло и струваха скъпо. Зимните дни бяха мразовити, но сухи и ясни и киша не помня да е имало, както сега. Станехме ли от сън, първата ни работа беше да се скрием под елхата и да подслушваме какво си говорят възрастните. В стаята до коридора ставаха винаги интересни случки. Там живееше Таня - друга наемателка на “Жилфонд” , която понякога приютяваше при себе си едного-другиго. От това възрастните в кооперацията оставаха крайно възмутени, а ние със сестра ми – близначка и съратничка в щуротиите – безкрайно доволни, че него ден ще има да си играем без да ни придирят. Разтваряхме сандъка, пълен със “съкровища”, изваждахме стария пумпал, двете мечета, дузината кубчета и единствената, ушита от маминка, кукла. Това ни бяха играчките. Много ядове беряхме с дядо, който в усилието си да ни бъде равен в игрите, отскубваше я ухо, я око на някое от двете клети мечета. Що плач изревавахме докато маминка не се притечеше на помощ. Тя в миг нахокваше злосторника, а вечер тайно зашиваше отскубнатите уши и ние пак бяхме радостни на сутринта. Ала имахме и други, далеч по-занимателни игри - гайдата на дядо, неговият магнетофон с магнетофонни ленти, от които излизаха ту човешки гласове, ту плач на котета, ту рев на прасе. Като играехме на двора, другите деца все ни се хвалеха с глупави играчки, ама ние кажехме ли им, че си имаме гайда и те си глъгваха граматиките. Дядо имаше и китара, и кавал, и едно огромно радио, дето заемаше централно място в кухнята... Ала най-интересен от всички беше умивалникът. Огромен и дълбок досущ като корито, с кранове, от които водата цвърчеше в разни посоки, той приличаше повече на градински фонтан, нежели на кухненска мебел. “Фонтанът” оправдаваше името си, донесеше ли дядо риба за Никулден. Шаранът, пресно уловен, мяташе перки, а пуснеше ли маминка водата, направо оживяваше и ние примирахме от любопитство и възторг. Детска му работа.... Една сутрин, беше още тъмно, рано и студено, на пътната врата се позвъни. В първия миг възрастните решиха, че това ще да е някой от вечните обожатели на Таня... Ала позвъняването се повтори и потрети и тогава дядо отиде да отвори. Ние, още по пижами, занадничахме да видим какво става. На вратата стояха и чакаха чичко и лелка – строги, и двамата с очила. Казаха, че са инспектори от “Жилфонд” и че трябвало да влязат да огледат къщата. Още няколко пъти след тях разни инспектори идваха и си отиваха. Гледаха къщата, вземаха мерки, оставяха разни квитанции и бележки и си отиваха. Къщата от това не ставаше нито по-здрава, нито по-топла. Казваха, че е за събаряне. Така наближиха Коледните празници, а с това и решението на възрастните да ни се ушият палта. Нямаше откъде плат, но нали за туй беше маминото палто.Палтото й лежеше на масата като кожа на убито животно. Голямо, топло и меко на малки черни квадрати. Ами сега, като разрежат нейното палто, с какво мама ще ходи в студа, в далечния, чужд град с враждебни улици и болница, тежкият мирис на която се бе втъкал като нишка в плата. Докато ръкоделстваха, маминка и двете й сестри приказваха за ниските докторски заплати и за нощните дежурствата – все работи, които ние със сестра ми не разбирахме, а дядо слушаше радио. По него се говореше за империалисти, марионетки, Виетнам и Камбоджа – пак думи, дето не ни бяха познати. Маминка черпеше гостенките със сладко от череши, което изсипваше в малки стъклени чинийки, а ние следяхме къде ще сложи бурканчето. След две седмица щеше да е Коледа. И като на изпроводяк още една инспекторка от “Жилфонд” дойде. Тя не се застоя дълго – повъртя се, огледа черчеветата на прозорците и замина, оставяйки препоръки и една тенекия, пълна с маджун.След два дни шев и проби палтата бяха готови, семейният съвет – разпуснат, а сладкото – изядено.Облякоха ни.Моята шапка беше тясна, а на сестра ми – крива и едното й ухо оставаше навън. Някой беше сбъркал в кройките и сега хастар и плат отиваха зян, тюхкаше се маминка като се приготвяше да излиза на пазар, за да ни търси купешки шапки. А ние, оставени на рахат, то се знае - бяхме същински Макс и Мориц. Напипахме маджуна и само за минути той бе разплескан по стени, бюфети...и разбира се, по главите ни. Истинска веселба.Вечерта лудорията беше осъдена, а ние заведени в ъгъла и наказани да стоим без да гъкнем. От това обаче маджунът не стана по-милостив, а продължи да лепне по главите ни. Легнахме криво-ляво, а на сутринта омацани и посрамени от миризливото мазило, щем не щем тръгнахме към кварталния фризьорски салон. Наложи се да чакаме дълга опашка от лелки с ролки по главите, дето тъкмо на Коледа бяха решили да са с тупирани и боядисани прически.Не ги дочакахме.Кармен, хубавата бръснарка от “мъжкото” прояви разбиране и понеже нямаше какво да прави, покатери ни на специалните за целта столчета и се захвана на работа. Кичурите, а с тях и упоритият маджун падаха по палтенцата, а ние подсмърчахме и гледахме света накриво.Кармен имаше голямо деколте, бяла кожа и оранжев маникюр, а на ушите – тежки златни обеци – досущ като оперната певица от магнетофонната лента, дето дядо пускаше рано всяка сутрин. Жените я гледаха с презрение, мъжете й оставяха тежки бакшиши, а възрастните я наричаха “изгори-черга”. Черга нямаше в бръснарницата. На стената висеше единствено палтото й, направено от кожа на животно с дълъг косъм. То стоеше като ням свидетел и попиваше миризмата на мъжки одеколони и завистта на женски погледи.Така посрещнахме ние със сестра ми Коледата на 1965 – с ошушкани и окръцкани коси. Много, много години по-късно в един магазин за дрехи втора употреба видях да виси на закачалка палто от плат, досущ като онова някогашно мамино палто.Влязох, погледнах го отблизо – беше като нейното – същата материя, същия десен. Завъртях се и аха да попитам колко струва, лъхна ме миризмата на болница. Не беше палтото. Помирисах го. То миришеше на чужд парфюм и на друга жена. Но на единия ревер, стори ми се, имаше засъхнал маджун.

Анна койчева

източник

http://antimovski-han.org/article.php?id=325