Смолен и Околията в своето близко и далечно минало
Градиво за историята на Родопската област
Кн.1
Отпечатък от в. “Красногор” – Смолен
1937-1939г
Петър Ан. Маринов

ПРЕДГОВОР

Няма съмнение, че най-тъмната и най-неизвестна част от историята на Родопите е тая, която захваща от идването на турците до първата половина на 19 век – началото на възраждането на среднородопските българи. Завладяването от турците обширния Родопски лабиринт, после – времето, причините, начинът и последствията по изтурчване на повечето родопски българи, а след това запазването на една част от тях, животът, разселването и заселването им в сегашните села, подпадането им под патриаршията и гръцкото духовенство и пр. са все въпроси, които чакат своето разрешение. За онова тъмно време няма писана история, освен бегли бележки на случайни пътешественици или в историите на близкосъседни или по-далечни нам области и народи, но засега пък главният източник за историята на тоя край, от където обилно можем да черпим сведения, са народните предания, спомени и легенди, запазени у населението.
Затова се постарах да събера според силите си запазените предания у народа в тоя край, а така също да проуча до колкото можах и писаната литература и документи отнасящи се по въпроса за миналото, да обходя надлъж и шир Смоленската околия и видя запазените старини, и всичко това да изложа последователно и съпоставено с околните събития в предлагания труд, без никакви претенции за изчерпателност и компетентност. Голяма, интересна, богата и важна във всяко отношение област представляват Родопите. Не само от историческа и битова страна, но и от народностна и езикова. Доста късно е, много от живите свидетели за миналото са измрели, а малцината останали са в преклонна възраст, но за да не изгубим безвъзвратно спомените от миналото, връзките между селища и родове, словесни сказания и легенди, предания за мрачните преживелици през вековете назад и пр., дълг се налага не нам, а на нашите специалисти по история да проучат по-обстойно тоя край, още повече, че имаме на разположение и част от старата турска архива и да хвърлят по-голяма светлина върху живота, миналото и бита на нашите сънародници, мохамедани и християни в Родопите. Защото измежду всичките български покрайнини, те, родопските българи, са получили най-горчивия дял и са преживели най-трагичната съдба от цялото петвековно робство, за което говори големият факт, че нийде в България не са ставали такива масови помохамеданчвания, както тук.
Прочее, до колкото имах възможност, при всичката оскъдица на литература, особено тук в родопите, събрах сведенията за миналото на Смоленската околия, които след един кратък географски преглед започвам да излагам. Изложениет ми е с много недостатъци и може би ще търпи възражения и критики, но само който е боравил с такава една материя знае с какви мъчнотии, необясними и сплетени факти и събития ще трябва да се справя, които до голяма степен спъват работата на специално подготвени за целта лица, а камо ли за нас. Затова особено ще бъдем признателни на всимки специалисти по история, ако посочат непълностите, неточностите и въобще грешките в изложението, за което още от сега им изказвам моята голяма благодарност.

Петър Ан। Маринов

/следва/

Заглавната корица на книгата "За архивата на Рада Казалиева и "историческия бележник" " от Петър Маринов, Пловдив, 2008

Александър Маринов*:

Уводни думи към книгата “За архивата на Рада Казалиева и »Историческия Бележник»”

Петър Анастасов Маринов – учител, историк, краевед и родоповед, е роден в китното родопско селце Проглед, Смолянско, на 8 март 1903 година.
Целият си живот и дейност е посветил на своята любима планина Родопа, като е проучвал миналото, бита и културата на населението в Средните Родопи. Събрал е множество фолклорни материали, битови описания, пословици, гатанки, пиеси и драматизации на родопски диалект, написал исторически и биографични очерци за “големи и малки родопчани”, пътеписи и др. Неговото документално наследство е огромно, но малка част е публикувана.
Плод на неговите проучвания е и настоящият труд, написан през 1974 година, без да има възможност тогава да го издаде. Преди това дълги години събирал материали за историята на Смолян, публикувани в подлистник на вестник “Красногор” – “Смолян и околията в своето близко и далечно минало” /1937-1938/, но за съжаление отпечатана само първата част, поради спиране на вестника. Така се събрали доста материали за Рада казалиева и “Историческия бележник”, едни достоверни, други противоречиви, подлагани на съмнение както от народоуците Христо Попконстантинов, Стою Н. Шишков, Васил Дечев, така и от живите още нейни ученици и съграждани, като свещеник Димитър Мавров, Анастас Чапкънов, хаджи Герасим Лазаров и др.
Така Петър Маринов решил да събере всичко, което е писано до 1974 година за Рада Казалиева и “Историческия бележник”, като прави критически анализ на сведенията и публикациите по горния въпрос. Известно е, че при използването на фактологията той е много прецизен, сравнява фактите и сведенията с други източници, използва наличната книжнина, разпитва стари паметливи хора и едва тогава излага своите виждания по дадения въпрос.
През 2002 година излезе от печат книгата на Георги Казалиев и Боряна Казалиева-Рускова “Рада Вълчева Казалиева /Казалийска/, 182101907”. Това е биографичен очерк и чест прави на авторите, че са се заели с трудната задача да осветлят живота и дейността на фамилния кумир – Рада Казалиева. Но дали в книгата всичко е точно и достоверно, както ни го представят те? Това е обаче въпрос на отделен анализ и коментар, който никой не е правил досега.
Във Вестник “Родопи вест” – Смолян, брой 40 от 3-4 април 2008 година е публикувано интервю на Анета Тодорова с Мария Андонова, която е подготвила за печат “книга за Рада Казалиева”. Останах изумен от някои отговори на интервюираната. Това е писмен документ, който остава за поколенията. Не бива да се втълпява нещо в съзнанието на младите, пък и на по-възрастните, за случки и събития, които не отговарят на историческата истина. Задачата на един документалист, какъвто тя твърди, че е, трябва да се изпълнява добросъвестно и исторически вярно. Андонова твърди, че 4 години е събирала материали за книгата в държавните архиви в Пловдив и Смолян, но какво е ползвала там, не се разбира. Някои от отговорите на зададените въпроси звучат наивно и абсурдно.
Ето защо сметнах за необходимо да издам очерка на Петър Маринов за Рада Казалиева, за да могат читателите, правейки паралел между двете книги, да си отговорят на многото въпросителни!
Машинописът** е публикуван така, както го е написал Петър Маринов, без съкращения, допълнения и изменения.




* Между 1978-1998 е директор на Държавен Архив Пловдив


**Държавен Архив Пловдив, фонд 959 К

Очерк за първата българска учителка в Родопите и за един мистериозен "исторически бележник"

РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"
Очерк
Петър Маринов

Смята се, че тя е първата учителка в Родопите, отворила българско училище в Райково още през 1842 година, т.е. седем години преди отваряне такова в Пловдив, осем години преди Хр.-Г.-Дановото училище в Перущица и шест години преди устовското такова. За другите училища в Родопите да не говорим, защото са отворени петнадесет, двадесет, а и повече години по-късно. Така определената година види се е будила съмнение, поради което не е влязла в историята на просветното дело в България.
Животът, личността и делото на Рада Казалиева досега не е проучван сериозно. Нашите родопски историци, изследователи и книжовници като че не са я забелязали, не й обърнали достатъчно внимание и отминали тая първа по времето си деятелка за възраждането на смолянските българи.
За нея се е проговорило за пръв път през 1921 година по случай стогодишнината от нейното рождение. Тогава в родното й Райково, Смолянско, се е устроило честване, организирано от Културно-просветното дружество "Орфееви гори". Тогава се е замислило и да се напечата нещо от нейните спомени и трудове, което си останало само замисъл, а не се осъществило нищо. Честването й обаче намерило отражение в някои издания от периодичната преса. Във в. "Политика" от 19.ІІ.1923, бр. 113 при дописка за нейната дейност като народна учителка е поместен и портретът й, във в. "Зорница" от 8 септ.1921 г., бр. 36, също се дава дописка с характеристика от религиозна гледна точка, а в сп. "Родопски глас", г. І, 1921, бр. 10 и 11 се дава информация за станалото честване и се прави апел да се зачитат старите народни български учители.
По-после, през 1931 година, когато в сп. "Родопски преглед" (кн. 1-3) Анастас Поптодоров публикува една част от материалите на нейната архива под общо заглавие "Из миналото на Родопа - исторически бележки за потурчването на родопските българи, унищожението на Смоленската епископия, Висарион Смоленски и др.", той не спомена нейното име, макар че го знаеше, а отбележи само, че печатаните "извадки" са от една "памятна" книга, която е изчезнала, "но преди това бележки от нея са били записани лично от едно съвременно на йеромонах Григория лице". Споменатият йеромонах Григорий е прочутият в цялото Среднородопие "поп Глигорко" или поп "Лигорко", живял тука през времето от 1838 до 1872 година и има заслуга на пръв народен будител на българските християни в този край, а споменатата памятна книга имала заглавие "Исторически бележник", в който се записват всичките случки, станали над това и от това население в Кръстогорската област. Тя била писана от странствуващи монаси на гръцки език в течение на два и повече века, начиная от 1622 година и се предавала от ръка на ръка и пазена тайно в църквата "Св. Неделя" в Райково, като последен неин пазител бил поп Глигорко, с изчезването на когото изчезнала и книгата. Но като се вземе предвид, че тази църква е строена през 1836 година, а дотогава на нейното място имало само оброчище под сянката на голяма борика, където християните отивали и палели свещи, явява се въпросът - къде тогава е съхраняван този бележник преди постройката на църквата? Но тъй или иначе той е изчезнал.
Заслугата на Рада Казалиева се състои именно в това, че преди изчезването му тя е съумяла да снеме и запази някои преписи от него, които превела от гръцки на български. За да направи това, има се предпоставката, че тя по природа била любознателна, ученолюбива и в онова тъмно време добила някакво образование и станала учителка, за да просвещава на български език хората от Смолянско, подвиг, който заслужава отбелязване.
Но коя е и каква е Рада Казалиева?
Според оставени от нея автобиографични бележки, копия от които бяха предадени на пишущия настоящето през 1937 година от сина й Хростак п.Панделиев (тогава пишех моя труд "Смолян и околията в своето близко и далечно минало", печатан във в. "Красногор", Смолян, 1937-1939), се вижда, че тя е родена на 8 юли 1821 година в с. Райково, горната махала. Баща й се казвал Вълчо Пенков Казалията и се занимавал със скотовъдство и земеделие. Дядо й Пенко произхождал от с. Дедево, Пловдивско, който, подгонен от турците, че е надвил пехливаните на някаква турска сватба в Пловдив, избягал и дошъл в Райково, където добил известност с прякора Казалията. Тук се задомил и създал род. Той дошъл с брата си, именуем Сивко, който бил буен като него, та скоро напуснал мирния живот и хванал балкана, известен с името Хайдут Пачо, комуто като омръзнал хайдушкия живот, изчезнал нейде към Англия. Майката пък на Рада Казалиева се казвала Руса Грудинска.
Когато Рада била на 12 години, т.е. към 1833 година, в Райково върлувала чумата. За спасение хората бягали из околните гори. Нейният баща, заедно с майка й и с другите деца, също избягали в местността Тереклийца, където имал мандра, а детето Рада и баба й си останали вкъщи, защото били вече заразени от болестта. През първата нощ бабата умряла, а Рада, за да не я гледа, отишла в тепавицата при "бралото" и се скрила. Там я намерил баща й след два дена, който, като видял, че се е спукала някаква подутина на гърба й, казал: "Спасена си, Радке! Прекарала си болестта!". Завел и нея при мандрата, където пък заварила майка си умряла. Така тя останала сирак от малка. На есента болестта преминала и хората се прибрали по къщите. Тук трябва да се добави, че от историята е известно, че чума в Родопите е върлувала през 1838 година, което навежда на мисълта да се преместят всички събития, описани от Рада Казалиева, с пет години по-късно. Това ще е по-правдоподобно.
През тази година ходел в Райково един търговец на гайтан от Карлово - Димитър Минчев. Той се спирал в къщата на Вълчо Казалията, с когото били приятели. Там приказвали по разни въпроси, в това число и за училищата. Той казвал, че в Карлово вече се учи по български, имат си учители и пр. В Райково по това време също имало училище, но в него се учело на гръцки. Него посещавала и Рада Казалиева. Димитър Минчев, като виждал, че детето Радка с любознателност слуша разговорите с баща й, казал един ден, че добре ще е да я заведе в Карлово и да се учи в българско училище. В подкрепа на това се изказали и приятелите на баща й Коста Данаилов (или Даниловски) и х.Милуш. Така през есента на тази година (1836 или 1841) тя, заедно с баща си и търговеца Минчев, качени на мулета, наистина заминали за Карлово. Там тя била настанена в дома на Димитър Минчев, под грижите на жена му Пенка. Всичко това е по "спомените" на самата Рада Казалиева.
Според показанията пък на внука й Пантелей Хр. Попов в Асеновград (1949-1950), тя стояла в Карлово и учила при известния учител Райно Попович, а след това още една или две години и в Калофер при даскал Ботю Петков, бащата на Хр. Ботев. (Справката показва, че даскал Ботю е почнал да учителствува в Калофер от 1845 г. на есента, когато се върнал от следване в Русия, следователно и срещата му с Рада Казалиева трябва да се премести пет години по-късно от определената от нея 1842 г. като начална за учителствуването й.)
В Калофер тя се сближила с калугерките от близкия манастир, където ходела, и се научила да пее в църквата и [знаела] реда на службата. Под това действие, появило се у Рада Казалиева желание да стане монахиня (калугерка) и остане там. От това й желание обаче я отклонил учителят Ботю Петков, който я разпитвал за родния й край. Тя му обяснявала, че хората в Смолянско повече са гурбетчии, ходят по гръцки градове и островите, та както се вижда, под такова влияние всички ще се погърчат. Тогава Ботю Петков й казал:
- Ти няма защо да се калугериш. Като свършиш училището, най-добре ще е да си отидеш там, да захванеш да учителстваш и тъй да просвещаваш народа да не се погърчва. От такива хора има нужда нашият край, а не от калугерки!
Тя послушала съвета му и си дошла в Райково. Тук заварила дошлия преди това от Света гора йеромонах Григорий, или поп Глигорко, с когото се свързала оттук нататък във връзка със споменатия "Исторически бележник".
Да стане учителка и то на български език тогава (в 1842 или 1847 г.) било много мъчна работа. Каквито училища имало, пък и службите в църквите навсякъде в този край, всичко ставало на гръцки език и внушението, вдъхнато й от Ботю Петков и Райно Попович, я възпламенявало, ако стане учителка - да учи децата на български език, на какъвто се говори вкъщи, а не на гръцки. Това допадало много и на местните чорбаджии и първенци, приятели на баща й. Събрани веднъж в дома на Коста Даниловски, те сложили за обмисляне въпроса за училище на български. Присъствували баща й, Нико Коджабашията, х.Милуш Ташев, поп Димитър Тольковски, поп Глигорко и др. Поканили и нея да отиде там. Тя отишла и по обичая целунала ръка първо на поповете, а след това и на другите. Седнала и почнали да я разпитват какво е учила и научила, за живота в Карлово и Калофер и др. Тя им разказала и както се разбрало, останали много доволни и накрай и предложили:
- Сега, ако те условим, ще се съгласиш ли да станеш българска учителка?
- Та затова съм се учила! - казала радостно тя и се съгласила.
Условили я, но помещение за училище нямало. Съществуващото такова при църквата било на гръцки език. Затова в събранието след уславянето й един от чорбаджиите казал:
- Това хубаво! Радка е вече учителка, но да видим как ще се справим с другите мъчнотии! Ето, гърците, турците, пък и помещение няма, дето да се отвори то!
- Спънки и пречки ще има, но вие тях няма да гледате! - казал йеромонах Григорий (поп Глигорко). А ще гледате това, което е полезно за народа!
В този смисъл се изказал и поп Только.
Първенците размислили и тогава наели къщата на гръцкия учител Бялко Вълчев Арнаудов, защото била свободна, пък и остри вражди между българи и гърци тогава още нямало.
Така Рада Казалиева, както пише в спомените си, отворила първото българско училище в Райково през есента на 1842 (или 1847) година. Това било като знамение на времето, защото освен че било на български език, но новото в него било и това, че учителка в него била жена и защото се посещавало и от момчета, и от момичета, нещо небивало дотогава. Работите в училището тръгнали добре. Отначало това никому не се зловидяло, но по-сетне, под влияние на ксантийските гърци, турските власти погледнали подозрително на училището. Райковските чорбаджии обаче имали голям авторитет пред турците, думата им се уважавала, затова не могли да попречат с нищо.
Така минала първата учебна година. На ден Петровден на следващото лято (1843 или 1848) Рада Казалиева дала "изпит" в присъствието на чорбаджиите и много още мъже и жени. Всички останали толкова доволни, че се и просълзявали, като слушали децата им как разказват и четат български, а също и пишат. За благодарност от това, както пише в бележките си същата, събрали и й подарили пари, които надхвърлили няколко хиляди гроша.
Така продължила тя да учителствува още няколко години. През 1852 година се омъжила за гръцкия дотогава учител Бялко Вълчев Арнаудов, който се съгласил да мине към българска страна, бързо усвоил българското четмо и писмо и впоследствие станал български свещенник под името Пантелей (вместо Бялко) Вълчев. Според тогавашния обичай Рада и мъжът й се "пазарявали" всяка година по разни села и училища.
Когато през лятото на 1858 година ксантийският владика Панарет дошъл в Ахъ-челеби, за да освети църквата "Св. Георги" в долната махала на гр. Смолян, спрял в Райково и служил в църквата "Св. Неделя". По време на литургията, след "Благословено царство", Рада Казалиева се обадила от певницата с възглас на български. Това знаела тя от Калоферския манастир. Владиката забелязал това и се обадил от вратата на олтара:
- Оставете! Оставете! - а след малко добавил: - Може и на български, може и на гръцки!
Тези думи казал той пред всичкото събрано множество в църквата, с което изразил търпимост на българския език. (Този владика Панарет бил българин от с. Пътеле, Леринско, Македония. След време бил преместен от Ксанти за пловдивски митрополит, където се проявил и страдал като български възрожденски владика). След службата в Райково владиката бил поканен на обяд в долната махала на Райково. Там поканил той и Рада Казалиева. Извикал я отделно, разпитвал я каква е и откъде е, и накрай й казал, че и той е българин от Македония, като й говорил на български. Тя се окуражила и му казала за решението си да работи за просветата на народа чрез училището. Същевременно добавила и това, че тя си има и мъж, който пък добре ще е да работи чрез църквата. Бил извикан и мъжът й, когото владиката взел със себе си, подготвил го и завел в Смолян, като при освещаване на църквата го ръкоположил за дякон, а на другия ден, при служене в Долно Райково, и за свещеник. След това го завел в града Ксанти, където стоял на стаж известно време и като се върнал, бил първият свещенник в новоосветената църква "Св. Георги" в гр. Смолян. Попадията пък Рада Казалиева станала учителка при черковното училище там. Сетне, през 1860 година и двамата пак били в Райково, където станали много близки със светогорския проповедник поп Глигорко, у когото имали възможност да виждат и четат споменатия "Исторически бележник".
Нека кажем няколко думи и за него:
За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:
- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.
След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.
По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.
Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.
Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.
Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.
Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?
Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:
1. Писма с лица и учреждения;
2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;
3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и
4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)
Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".
По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този края, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.
Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.
А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.
Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."
Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверонстта на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.
Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдъжание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.
Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.
Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, пре все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".
Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.
1974


ПРИЛОЖЕНИЕ
Извадки от архива на Петър Ан. Маринов, ОДА - Пловдив, фонд 959К
Архива за Рада Казалиева и "Историческия бележник", с. Райково, Смолянско, 1622-1821-1907-1921-1938

ЗАЯВЛЕНИЕ
От Христо Попов от гр. Станимака, ул. "Козлодуй" № 8
Господин началник,
Въз основа на цял том собственоръчни документи на покойната ми майка Рада Вълчева Казалийска и устните й разкази, тя за пръв път в с. Райково през 1842 година е отворила българско училище. От дълбока признателност за нейната дейност в просветното дело, райковци през това лято, на 21.VІІ, по случай стогодишнината от рождението й, устроили възпаменание на покойницата. Обаче намери се една личност от гр. Станимака, който е роден в Пашмаклийско, позволи си да ми каже, че майка ми никой път не е бивала българска учителка. От тия негови думи аз съм дълбоко обиден, [с] което иска да изкриви един исторически факт - една неопровержима истина. Моля, господин началник, да разпоредите да се снеме дознание от долупосочените лица, които са били нейни ученици и ученички, а именно:
Данаил Костов, протоиерей Гавраил п. Янков, Рада Ликина (бивша учителка), Мария Чирпанлиева (бивша учителка), Мария Ташева Колибовска, Мария Тодорова Казалийска, Димитър п. Петров, Колю Янковски, Шина Георгиева Кисьовска и Тодор Дорков (бивш учител). Имам сведение, че някои от тях са живи.
Гр. Станимака, 28.ІХ.1921 г.
С отлично почитание (п) Хр. Попов

ПОЛИЦЕЙСКО ДОЗНАНИЕ
Днес, 20.Х.1921 г. в с. Райково, Пашмаклийска околия, подписаният младши полицейски стражар Михаил Христев при Пашмаклийското околийско управление, на основание сложената резолюция от господина Пашмаклийския околийски началник върху заявлението, подадено от Христо Попов от гр. Станимака, зарегистрирано под вход. № 5433 от 7.Х.1921 година, се произведе полицейско дознание, от което се установи следното:
1. Разпита се в качеството на свидетелка Мария Ташева Колибовска - жителка на с. Райково, община Райковска, околия Пашмаклийска, българка, православна, на 85-годишна възраст, женена, домакиня, грамотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: че наистина през 1842 година Рада Вълчева Казалийска от с. Райково беше българска учителка и аз се учех при нея три години и тя първа отвори българско училище, и тя беше първата учителка по български език, и тя отвори българско училище през 1842 година, и друго няма що да кажа. Прочетох настоящето и го подписах: (п) Мария Ташева Колибовска.
2. Разпита се в качеството на свидетел Мария Дорюва Казалийска, жителка от с. Райково, Пашмаклийско - българка, православна, на възраст 90 години, женена, домакиня, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: Наистина, че през 1842 година аз се учех на български език в селото ни Райково и учителка ни беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково. Тя беше първата учителка, която учеше на български; а понеже не виждам и ръцете ми преперят от старост, то вместо мен нека ме подпише зет ми Георги Димитров п.Петров.
По молба на баба Мария Дюрова Казалийска подписах я аз - зет й: (п) Георги Димитров п.Петров.
3. Разпита се в качеството си на свидетел Шина Георгиева Кисьовска - жителка от с. Райково, Пашмаклийско, българка, православна, на възраст 88 години, женена, неграмотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следното: че през 1842 гдина първата учителка на български език да учи беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково и тя беше най-старата учителка, която учеше до 1852 година на български език и беше учителка в с. Райково и друго не зная що да кажа. Прочете ми се настоящето и се подписвам: (п) Шина Георгиева Кисьовска (тогава била 9-годишна).
Забележка: Останалите горепосочени лица не се разпитаха, защото са починали. За верността на горното прилага се удостоверение от Райковската община под № 2438 от 2.ХІ.1921 г., че останалите лица са умрели. Младши полицейски стражар: (п) Михал Христев.

© Петър Маринов=============================© Електронно списание LiterNet, 15.07.2008, № 7 (104)
Други публикации:Петър Ан. Маринов. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008.

Как бе създадена книгата "100 години Проглед"

Как се създаде книгата “Сто години Проглед”

Спомени на Петър Маринов

През лятото на 1978 г. по случай стогодишнината от Освобождението на България от турско робство населението на село Проглед по инициатива на Йосиф /Сивко/ Гайдаров, Петър Маринов, Жорж Марков и др. бе решило да ознаменува това като устрои събор-среща на всички прогледци и караманци, живущи в селото с разгласа да присъстват и всички изселници из разни села и градове на страната. Издадена бе и разпратена покана с предложение това да стане на първия неделен ден 6 август 1978 на местността “игрището”край ливадите на “Тузлата” срещу селото.

За обща изненада тази среща-събор бе забранена от тогавашната власт – комунистическата партия и кметовете от селото и от чепеларе с мотив: “да не се спъват селскостопанските задачи”! Поискано бе да се пусне нова писмо-възбрана в този смисъл. Благодарение обаче на комуниста Йосиф Гайдаров, дошъл нарочно от Пловдив, такова писмо не бе пуснато и въпреки забрната съборът-среща се сътоя на уречения ден, проведе се най-сърдечно и тържествено, особено с придошлите изселници! Накрая се реши: тези срещи-събори да стават традиционно всяка година на първия неделен ден от месец август /в послединте годинисъборът се провежда на всеки първи съботен ден от месец юли, а не през август/.

Тази традиция продължи и е най-тържественото и желано свиждане на прогледци – млади и стари, местни и преселници. Срещите-събори продължиха през следващите години безпрепятствено. Тъй се дойде до 1982г. Това съвпадна с 90 годишнината от основаването на селото. Чества се тази годишнина като при разклона на шосето към селото се издигна арка с надпис:
”1892 - 90 години село Проглед-1982”

Тържеството по този случай бе голямо, прочете се доклад, казаха се стихотворения, пяха се песни с игри и увеселения с прочутите гайдари Лазар Канев и Стефан Захманов, направиха се много родови снимки и играха много семейни хора.

Така минаваха годините. През 1986 г. се замисли и реши под председателството на Йосиф Гайдаров и кмета Атанас Чакъров да се подготви и чества 100 годишнината от заселването на селото през наближаващата 1992 година. Избра се юбилеен комитет както за честването, така и за съставянето и напечатването на нова книга под заглавие “Сто години Проглед.”

Така затекоха годините. Трябваше да се събират материали – писани статии, спомени и др от прогледци, да се издирят снимки и др. През това време обаче двама от членовете на комитета се поминаха, други се изселиха, тъй, че , когато трябваше да се обмисля устройството и честването, наложи се комитетът да се преустрои и поднови. Така в новия комитет влязоха: председател – кветът Атанас Чакъров, Ружка Кръстева, Петър Куцинов, Величка Щилянова, Гаваил Гьопсалиев, Мария Чолакова, Станка Петрова, Панайот чолаков, Иван Анастасов, Димитър Таков и Петър Ан. Маринов. При тоя комитет наложи се събирането, подредбата и устройството на материалите на предвидената за напечатване нова книга “Сто години Проглед” да легне всецяло на най-стария**** член на комитета – моята скромна личност.

Разчиташе се, че ще постъпят много материали от дописници, като за себе си определих да напиша само предговора и заключителната част на края. От другите обаче не постъпваха материали, та трябваше устно и писемно да ги подканям и увещавам да напишат това, което намират за добре да се упомене през втората петдесетгодишнина на селото.

Малцина обаче се съгласиха – някои направиха това след предварително мое указание, а М. Четрокова написа съвсем самостоятелно и оригинално възпоменание с подчертаване упадъка на учебното дело и закриване на училището, в което тя е минала първите си учебни години. Спомените й са твърде интересни за всеки, който помни онова време. Сийка и Митко Димитрови /дъщеря и син на покойния Васил Димитров/написаха хубави дописки – Сийка за битовите стари носии, забравени сега и, Митко – за миналото на селото като летовище. Дъщеря ми, д-р Маргарита Маринова предаде спомените на бабаси за миналото здравословно състояние и лекувания в селото; Панайот панайотов описа развоя на учебното дело и даде списък на завършилите висше, средно и специално образование прогледчани; кметът Атанас Чакъров даде описание какви са били миналите и съвременни поминъци, за читалищното дело, физкултурното движение и модерното благоустрояване с телефонизация и пр, на селото, Шинка Куцинова даде “автобиография” като заслужил майстор на спорта; Иван Маринов и Тома Чакъров – за бригадирското движение; Йосиф /Сивко/ Гайдаров преди да се помине написа изчерпателни материали за политическия живот в селото и особено за борбата му по устройството на традиционните ежегодни срещи-събори на “Тузлата” и др. Сведения за изселените прогледци даде покойната Славка Василева, Величка Щилянова писа къси спомени и цитира тогавашните народни песни /днес почти забравени/, синът ми Александър Маринов описа разгара и края на Втората световна война, а също и театралното дело в селото; Дафин Дафов описа миналото на махала Караманица, своето детство, военно и учебно дело като учител до закриване на училището в с. Проглед. Най-много материали даде обаче Димитър К. Таков – за скотовъдството в селото, образуването на ТКЗС, благоустройствени мероприятия през тоталитарния режим и др., но главно сведения във връзка с живота, дейността и гибелта на двамата братовчеди Дичо Петров и Димитър М. Таков, загинали – единият като партизанин антифашист, а другият злополучно през Втората световна война.

Така събраните материали ми се видяха малко по обем за една юбилейна книга. Затова подредих статиите-спомени, печатани във в. “Родопски устрем”, Смолян и другаде, ходих и във Военно-историческия музей в София, танамерих печатани писма между Дичо и Митьо с коментари по тях за онова време. Стана ясно и без тенденция, че в тоталитарната преса има пресилване на някои факти. С това изтъквам как се събираха, преценяваха и съпоставяха материалите за печатане на книгата “Сто години Проглед”. Едновременно с тази работа написах и предговора на книгата за обща ориентация по историческите събития с обективно критични обяснения. Прибавих и автентичните документи по заселването. Оказа се обаче, че тези материали са все още малко за обема на предвидената юбилейна книга за селото. Обмислих и реших да търся още материали от едни и други хора, писмени и устни. Но като не намерих такива, захванах да опиша по-подробно дейността на учителите в Проглед през всичкото време от заселването на селото до закриването на училището, като по-подробно се спрях на Васил Димитров, най-дейният и най-заслужил деятел на културата и напредъка на селото; споменах и за честване на столетницата от с. Проглед – майка ми, Мария Ан.Маринова; написах и спомени за починали прогледчани в миналото – кратки бележки, от които се вижда кой какво е представлявал, какво е правил и с какво е оставил спомен у по-старите днешни съвременници.

След тези материали Атанас Чакъров представи сведения за “Движение на населението в село Проглед”, за родени, оженени, умрели, заселени, изселени и др, а така също и “Строежи и къщи” през времето от 1942 до 1992г; стойност на потребителските стоки-храна, облекло и накрай написа преценка на събитията през последните години /след 10 ноември 1989/. Така материалите за книгата бяха готови.

Грижите за подредбата и печатането на книгата както се виждаше, легна напълно върху мене, защото никой от селото не беше се занимавал с отпечатване и издателство, пък и склонност да поеме някой това нямаше. Затова останахме ние с председателя на читалището /който бе и кмет/ Атанас Чакъров, някогашен мой ученик от І до ІV отделение и най-вече сина ми Сашо /Александър П. Маринов/ да бъдем уредници и грижовници по отпечатване на книгата.
От тук нататък започнаха моите мъки и страдания. Времената бяха политически объркани, пък и стопански спад настъпваше. Закрити бяха старите и се изявиха нови кнегопечатници и издателства, с които трябваше да се справям. И да си кажа право, без преувеличения, че сега преживях сто пъти по-големи мъчнотии за печатане на книгата, отколкото при печатането на “Петдесет години Проглед”.

Читалището имаше малко пари от предплатилите. Затова първо замислихме да се снабдим с хартия, па тогава да търсим печатница. Явиха се спонсори и затърсихме хартия. Оказа се обаче, че има само вестникарска хартия, а не гланцирана, на която да се печатат клиширани снимки. Решихме да има приложени и цветни снимки, за да бъде тази книга в техническо отношение по-съвременна и по-високостояща от първата. По това време книгоиздателството и печатницата “Хр.Г.Данов” беше закрита и не можеше да се разчита на нея. Отнесох се първо към една частна, която се оказа, че работи на компютър и изяви готовност да издаде книгата на своя гланцирана хартия ведно със снимките и подвързията. Постарах се да я заангажирам, почнаха се срещи и им дадох машинописа заедно с приложенията. За образец – формат и техника им занесох книгата “Петдесет години Проглед” с предложение точно да се спазва външността, шрифтът и пр. Обещаха, че печатането ще ни коства около 40 хиляди лева. Съгласих се и приех, че работата е изгодна. Не след дълго време започна печатането. Дадоха ми първите коректури – 16 страници представляващи предговора и документите. Останах крайно недоволен. Буквите бяха толкова ситни и сбутани една в друга, че мъчно се четеше и разбираше. От образеца “Петдесет години Проглед” нямаше нито помен. Този шрифт и подредба никак не съответстваха за една юбилейна книга. Спрях ги, за да се консултирам с председателя на читалището, което щеше да плаща разноските. Оттам също не одобриха този вид печат. Наново отидохме в печатницата и съобщих това, те ми казаха, че всичко ще оправят както ние искаме, но понеже получили нова компютърна машина, печатането на книгата ще струва 80 хиляди лева. Прибрах машинописа и снимките. Разбрах, че е безнадеждно да се разчита на тази печатница.
Трябваше да търся друга фирма. От Смолян ми съобщиха, че може да я наредят там, но трябва да дойде някой от там да се видим и уговорим. Мина месец в чакане. Разбрах, че там може да стане само наборът на текста без моя коректура, а печатането ще стане в Пловдив. Видях, че и това е невъзможно.
Оказа се, че в Пловдив има самостоятелна печатница с издателство на поета Веселиен Сариев. Отидох в офиса и представих машинописа заедно с книгата “Петдесет години Проглед” с обяснение, че точно в такъв формат трябва да стане печатането при съответно вмъкване на снимките в текста. Приеха я с възторг и голяма готовност да я напечатат. Остана да прегледат всичко и я заплануват. Забавиха се обаче доста и при проверки казваха, че проучват всичко и планират да излезе до един месец. Зачаках..., но когато отидох след месец, казаха: “Проверено е всичко, но изхвърлихме където се споменава за фашизъм и комунизъм ведно със снимката на Дичо Петров и ще се напечатат само тези части, където се говори за общоселски работи. В селото ви не е имало нито фашизъм, ни комунизъм и така, съкратена наполовина ще ви струва не по-малко от 60 хиляди лева.” Дадоха ми в ръкопис самите заглавия, които избрали без никакви снимки на Дичо Петров, за когото не бивало да се споменава. Затова си взех обратно машинописа, а книгата “Петдесет години Проглед” бяха задържали, та допълнително ходих два пъти и поисках да я издирят и ми я върнат. С това се свърши и тази печатница.
Двама родопчани – Марко Марков и Дмитър Чиликов ми казаха, че е най-добре да не отиваме при такива малки печатници, а да се отнесем към Акционерно дружество “Полиграфия”. Не знаех къде е тази печатница, но оказа се, че синът ми Сашо се познавал с директора й Спас Гърневски, та една сутрин отидохме двама с него там и така се случи, че едновременно с нас влезе и самият директор. Прие ни, погледна машинописа и образеца “Питдисит години Проглед”, която книга бил знаел и виждал и без да се бави ни заведе в издателството към печатницата “Полиграф” като нареди да се приеме и напечата книгата в определен срок. Голяма беше изненадат за мен, че Гърневски се оказа родопчанин от Добралък, преселен в Марково и Пловдив, коректорката Юлия Ташева – от с. Хвойна, родена в гр. Рудозем, а техническият ръководител Руска Тончева била от гр. Мадан, където има и роднини. Значи съдбата ни свърза все с родопчани, които усърдно щяха да свършат работата. Към тях имаше и художник, който щеше да оформи корицата и на гърба с цветна картина “Съборът на Рожен- 1906г”.

Веднага викнах по телефона председателя на читалището Атанас Чакъров, който дойде с Гавраил Гьопсалиев. Намериха спонсора Петко Станчев и отидохме в печатницата, сключихме договор, дадоха капарото и си заминаха. Определи се срок за отпечатване 19 юли 1993г. Работата в печатницата започна веднага. После се внесоха още пари и остана аз да следя печатането и коректурите.
Но оттук се почнаха моите и на Сашо непредвидими мъчнотии! Наборът, само текст ставаше на компютър, а снимките бе следвало да се вместят при разкъсване на набора. Това усложнявало работата. Самите техници били различни, та се прехвърляли набраните шпалти от един на друг. Следехме колкото можехме коректурите, но не навсякъде снимките можеха да се вместват. Някъде самите техници разбърквали снимките и по мое вмешателство трялваше да ги поставят, което ставаше напосоки, защото нямах достъп до самите техници, за да ги напътствам точно кое и как да се постави. Накрая ги оставих да правят както намерят за добре. Някои снимки бяха пропуснали, някои дали в уголемен формат и несъразмерно една срещу друга, като прецизността и естетиката беше нарушена, но нямаше как да се оправя, защото срокът на договора наближаваше.
Интересът към книгата беше много голям и затова очакването й бе оправдано, тъй като перипетиите и по подготовката и печатането бяха следени и известни на селяните. От юбилейния комитет бе станало известно на обществените среди в околните села, а така също и на изселниците из разните краища на България. По тази причина по време на доставката на книгата селото се беше напълнило с вече придошли преселници, а и още продължаваха да пристигат...

Срокът на договора гласеше, че книгата трябва да се предаде готова на 9 юли 1993г
Така и стана. На този ден дойде пратеник от кмета, внесе се се остатъкът по определената вноска, а книгите в това време още се обрязваха и пакетираха. С асансьор се сваляха долу при гаража за товарене на колата. Тази процедура ставаше доста бавно. Най-после колата се натовари и тръгна за село. Беше ден петък. На колата се качих и аз и така заминахме. Пристигнахме в селото по мръкнало. Пакетите се свалиха и складираха в кметството. С това ми олекна, като че ли се смъкна цяла планина от мене, както по съставянето, така и по отпечатването и доставянето й в определения срок.

1994 г

Как чествахме 100 годинишнината на село Проглед – 1892-1992

Честването беше на 10 юли-събота. Определи се събранието да стане в училището. Към 10 часа салонът се препълни с гости, а мнозина останаха и наблюдаваха от страничните помещения. Бяха дошли журналисти от вестник “Родопски вески” – Смолян, представители на електронните медии, кмета на гр. Чепеларе К.Пепеланов, доц. Стайко кабасанов от София, представители от селата, любители, туристи и др.
Това честване се оказа не такова, каквото очаквах. Едновременно то се превърна в честване навършването на моята 90 годишнина. Комитетът бе решил да отзнаменува и тази моя почтена възраст. Причината беше, че още от месец март, когато бях навършил 90 години, получавах писмени и телеграфни поздрави, а и във вестниците се печатаха статии с портрета ми и правилни преценки на обществената ми дейност по възрожденския процес сред българите мохамедани /вестниците Зора, Марица, Глас, Пролом, Македония, Чая, Родопски вести, сп. Родопи и др/, излязла бе от печат и книга за това от Стоян Михайлов “Възрожденския процес в България” и добила голяма известност, та аз очаквах тържеството и срещата в село да бъде само заради получената книга “Сто години Проглед”.
Но не стана така. Юбилейният комитет бил възложил на Панайот Ст.Панайотов, доскорошен директор на гимназията в гр. Чепеларе да напише, прочете и говори за мен, освен за живота ми в Проглед, но и за цялата просветителска дейност сред българите мохамедани в Смоленско и целите Родопи във връзка със създадената от самите тях “Българомохамеданска културно-просветна дружба “Родина” ”, съществувала с клонове в много села и градове от 1937 до края на 1944 г. А в тогавашния момент /1993/, този въпрос беше много невралгичен при обществена преценка, правилност и признателност за полезността на тази ми дейност.
По този случай докладчикът Панайот Панайотов каза следните думи: “Макар че всеки разумно мислещ човек е убеден, че ако не беше отречена дейността на дружба “Родина” от местните смоленски управници, то въпросът за народностното самосъзнание и културно издигане на българите мохамедани, щеше да бъде решен отдавна и забравен досега. Прав е Петър Маринов като казва в едно писмо “Един прави, друг разваля”. Към това докладчикът прочете откъси от мои статии във вестници, Радка Гаджева прочете страници от сборник “Родина”, Величка Щилянова развълнувано си спомни ученическите години, прекарани при мен и народните песни, които е пяла; казаха се стихотворения, след което се произнесоха поздравления от кмета на Чепеларе, от доц. Кабасанов и др.
Накрая бях поканен и аз да кажа няколко думи. Аз станах и сърдечно благодарих за вниманието, с което са ме обградили съселяни и гости и казах, че въпреки локалността на въпроса за книгата “Сто години Проглед”, понеже се разшири въпросът и за дейността ми сред българите мохамедани, казах, че е направено колосално изопачаване историческата истина за тях след 9.ІХ 1944 от Смоленското комунистическо мракобесие /на това място се чу силно ръкопляскане/ от група индивиди, които като истински изроди на родопски българи, донесоха само вреда за българите мохамедани, за Родопите и за България. За запазване пък като българска територия най-много бяха допринесли получените от Петър Маринов четири книги “Сборник Родина”, представени като веществена защита от Васил Коларов при подписване мирните договори в Париж през 1946г. Това бе казано, защото по време на конференцията бе искано границата да се премести до Рожен и повече.

Честването свърши тържествено. След него имаше трапеза и веселие на “игрището”. При общо хоро хванаха и мене да го водя, макар и най-стар и се направиха снимки. Вечерта докъсно хорото продължи в селото.
Накрая трябва да кажа няколко думи и за книгата “Сто години Проглед” с впечатления за нея след излизането й. /.../ Книгата излезе в добър външен вид, напечатана на луксозна гланцирана хартия с хубави корици и цветни приложения, които основно я отличават от първата “Петдесет години Проглед”, въпреки, че са свързани една с друга. Но...според мен тя има и своите слабости, не толкова по съдържанието, колкото по техниката. Снимките са сбутани нейде не на място и не една срещу друга. А това стана както се обясни от невъзможността да присъствам при самото подреждане и недопущане до техниците /.../ В заключение ще кажа, че едва ли ще се намери книга от 20 печатни коли /320 стр/, в която всичко да е точно, т.е. да няма нещо, което да е пропуснато. Та това нека да й е грешката на книгата “Сто години Проглед”. Да се оправдаем впрочем с народната поговорка “И попадийката има толкова кусур”.
Някои ми подхвърляха:”Книгата е хубава, но няма битови снимки както в първата книга Петдесет години Проглед, на което им отговарях “Какви битови снимки искате, когато всички по селото сте торнали с панталоне, кой с по-дълги или по-къси коси, та се не познава кой е моско и кой е женско!”

Тъй е сега в Проглед!

Петър Маринов

12 януари 1994




*Петър Анастасов Маринов 1903-1998 родоповед, историк, книжовник

***Книгата е библиографска рядкост, екземпляр се съхранява в архивния фонд на Петър Маринов в ТД “Държавен Архив”- Пловдив

**** При отпечатване на книгата, Петър Ан. Маринов е на 90 години




Подготвила за печат
Анна Койчева




Пояснение:

Заехме се с Александър Маринов** да спомогнем част /поне/ от делото на Петър Маринов да види бял свят и в интернет. Световната мрежа предоставя безкрайната възможност словата да бъдат прочетени от много хора, било то зад граница или в самата България. Прелиствайки и преписвайки негови текстове – кой от оригинал, кой от прежни публикации, но все още “некачени на магнитен носител”, се докосвам отново до думите и словата, така познати ми от детството. Ще сторя необходимото писаното слово да стигне и до други, които са жадни да го имат.

**Александър Маринов – историк, публицист, до неотдавна директор на ТД “Държавен Архив” – Пловдив



Източник

бр. 7 (104) на Електронно списание LiterNet.


http://liternet.bg/publish20/p_marinov/spomeni.htm