Българчето от Аляска

Деян Енев

Влакът за Белград беше излязъл сякаш от музея на социалистическото изкуство на Вежди Рашидов. Но хората, пътуващи за сръбската столица бяхме днешни хора. В купето бяхме аз, един български поет, едно немкинче с гаджето си и българчето от Аляска. Влакът дълго не тръгваше, сякаш участваше в документален филм за състоянието на БДЖ. Майката на българчето от Аляска прекара цялото това време до тръгването на влака на седалката срещу сина си. Гледаше го с тъмните си майчини очи, мълчеше и отвреме – навреме посягаше да го погали. Момчето се дърпаше, все пак бе мъж на близо трийсет години. Беше голямо и спокойно момче. Много голямо и много спокойно, като скала. По едно време каза на майка си да слиза вече от влака и майката послушно слезе на перона и продължи да го гледа оттам с тъмните си майчини очи.

Най-сетне влакът изскърца и потегли. Немкинчето и гаджето му започнаха да си водят записки, като се редуваха да пишат в един тефтер. Попитах ги какво пишат. Описвали пътните си впечатления. За пръв път пътували с такъв влак и виждали такъв пейзаж през прозореца. Явно несретата на Трънския край ги беше докоснала дълбоко. Били кацнали със самолет в Истанбул, там останали няколко дена, после с влак стигнали до София, където също останали няколко дена. Сега щели да разгледат Белград, после Виена и сетне се прибирали в Германия, защото започвал студентският им семестър. Той учел инженерство, а момичето – френска филология.

Аз излязох в коридора да пуша. По едно време от купето излезе и голямото дебело момче. Разговорихме се.

Каза, че пътувал за Аляска. Щял да хване самолет от Белград, защото така било по-евтино. Бил завършил в София библиотекарство. Наистина беше много начетено и умно момче, това си личеше по изказа му. Обясни ми, че работел на нефтена платформа до бреговете на Аляска, бил помощник-готвач, белел домати. Две седмици в океана и две седмици в Доусън, където държал квартира с гаджето си.

Гаджето му била индианка, от местните. На колко години си? На двайсет и осем. От колко години си там? От пет. Четеш ли книги? Ами да, чета, в интернет. Какви са хората на платформата? Всякакви, от цял свят. И добри, и лоши. Приятели имаш ли? Има още едно българче, с него си другаруваме. Нося му сега ракия, да опита, че той не успя тази година да се върне в България. А в градчето как ви минава времето? Много не излизаме, защото приятелката ми е малко дебеличка и се притеснява. То и аз доста напълнях и сега сме си лика-прилика. - Момчето се засмя. - Седим си вкъщи и слушаме музика. Излизаме да хапнем навън. Така.

- А индианката запозна ли те с роднините си?

- Да, ходихме им на гости. Между другото, шарките по носиите на старите индианки удивително приличат на нашенските. Открих подобно наблюдение у Алеко Константинов, в „До Чикаго и назад". Дори се помъчих да запомня пасажа, защото наистина самият аз останах смаян. Как беше у Алеко? Нещо такова: "В изложението имаше няколко колиби индианци: типът на индианките много напомня типа на нашите шопкини; има голямо сходство в костюмите и труфилата на индианките и шопкините; те също така си заплитат косици и си закриват лицето, също се причесват, носят същите металически дрънкала и... вярвате ли? - пеят почти тъй, както шопкините. Покъщнината им - чергите, кърпите, нашивките, ризите като че са ги краднали от нашите селяни.

- Пустият Алеко! - момчето се засмя и се прибра в купето.

Аз останах до Белград в коридора на влака, пушех цигара от цигара и присвивах очи срещу летящата край сваления прозорец нощ. И сякаш още виждах погледа на майката, тъмния и страшен поглед на майката, като на вълчица. Такъв, какъвто го запомних от перона на софийската гара.

Мислех си как ли изглежда България от Космоса, набучена като игленик със стотици хиляди такива погледи, които опасват земята и стигат до другия й край. Чак до Аляска.

Добре поне, че носиите на старите индианки приличаха на носиите на нашите баби. В далечния Доусън това сигурно много помагаше.

Пустият му Алеко!

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1120890

Петър Маринов - Почетен Гражданин на Пловдив

Из Беломорието- До Солун и обратно 1941

ИЗ БЕЛОМОРИЕТО: ДО СОЛУН И ОБРАТНО,1941

ПЕТЪР АН. МАРИНОВ
ИЗ БЕЛОМОРИЕТО, ДО СОЛУН
И ОБРАТНО
(1941)
Пътни бележки и преживелици
Пловдив, 2010


Петър Ан. Маринов
ИЗ БЕЛОМОРИЕТО, ДО СОЛУН
И ОБРАТНО
Пътни бележки и преживелици
Подготвил за печат: Александър Маринов
Снимка на корицата: Изглед от Солун, 1940 г.
Издателство: „ИНТЕЛЕКСПЕРТ-94” ООД
Печат: „ЗОМБОРИ”
ISBN 978-954-8835-21-3


ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
„Из Беломорието, до Солун и обратно” е не само пътепис,
както отбелязва авторът Петър Маринов, но е една семейна
сага, разказана с много емоция и настроение. На времето тази
история разтърсва сърцата и душите на жителите на малкото
селце Проглед с необичайната съдба на героинята на разказа.
Авторът е наблюдателен, интересува се от всичко, което се
случва по време на пътуването, затова и описанието е реално
и истинско.
До края на 1944 г. Петър Маринов живее и работи в
Смолян. По същото време вече се е утвърдил като общественик
и публицист, сътрудничейки на местния и централен перио-
дичен печат. В края на 1941 г. пътеписът е завършен и започва
публикуването му във в. „Красногор”. Тъй като вестникът
излизал два пъти месечно, то и публикуването на пътеписа,
продължило цели две години (от бр. 1 / 7 ян. 1942 до бр. 2 / 25
февр. 1944 г.). Не е отпечатан в отделна книжка, ето защо сега
правим това.
Историята обаче, не свършва до тук. Тя има своето
продължение, което Петър Маринов не е написал. Затова
реших да го допиша, като добавя онова, което зная от моите
родители, или съм чул от роднини, близки и познати. Старал
съм се да бъда обективен и да представя събитията в своята
достоверност. В описанието има много наименования на
селища и местности, които сега са в Гърция. Опитал съм се да
бъдат обяснени и уточнени, доколкото това бе възможно.
Дано читателят се заинтригува и прочете книжката с
интерес, тъй както аз я прочетох на един дъх!
Приятно четене!
Александър Маринов





ИЗ БЕЛОМОРИЕТО, ДО СОЛУН И ОБРАТНО
Сядам да напиша впечатленията си от Беломорието до
Солун и обратно, защото да се отиде до там в мирно време
е интересно, но още по-интересно е в такива преходни и
размирни времена като днешните. Първите впечатления са
винаги най-силни, заради това докато времето не е турило още
своя печат на забрава, започвам да излагам всичко така, както
е било.
След събитията през пролетта на 1941 година надали би
се намерил родопчанин, който да не мисли да отиде и с очите
си да види тия земи на дедите ни – без граници на Елидже
и Ченгене-Исар, без митници и митарства; да се надиша на
широ-о-о-ко; да се огледа през отворения прозорец на тихото
Бяло море – да се огледа, па да се върне и донесе „млого здраве
оть Енидже и увòна1”. Освен туй увлечение, което повлече
стотици и хиляди посетители от всички родопски покрайнини,
мен се падаше честта и семейния дълг да отида и до Солун,
където нашият род имаше сестра, отведена там преди повече
от тридесет години, която от тогава не беше се връщала нито
веднъж и за повечето от нас беше останала непозната.
Краят на юний. Топлото пролетно слънце бе оживило
всичката зеленина из разнообразната среднородопска област.
Дните бяха ясни, небето чисто – време тъкмо за разходка.
Рейсовата кола тихо люлее. Напуснахме Райково с впечатления
от радио „София”, след което се заредиха хубавите родопски
села, първом Фатово, сетне Габрица и Серафимово, волно
пилеещи бели къщи из няколко чукари и бърда. Далеч се синее
Ченгене-Исар и Олу-еле. Погледът спира на паметника на връх
Средногорец – първата забележителност по този път. Минаваме
Дльога-усойка. Тук под пътя, спомням си през 1913 година,
пак пролетта, при първото ми пътуване към Беломорието –
лежаха в шубраците десетки още непогребани турски трупове,
обезобразени от времето. Сега всичко е обрасло с бурен и трева.
Леко се пътува в днешно време с рейсова кола! А тогава? До
Ксанти се пътуваше с коне или пеша и се стигаше най-малко
1 увòна - полето__
за два дни. Сега автомобилът взема това разстояние за няколко
само часа. Стигаме Палаския укуш (Паласката височина). Пред
нас се открива чудно хубава котловина, в средата прилича на
малко поле. Пътят криволичи змиеобразно из сипеите. Срещу
небосклона забиват челата си скалите „Кечика”. Там има стара
крепост. Може би средновековната „Козник”. Кечи на турски
значи коза. Рим-папа живее още там и чака времето когато
хората ще заживеят в мир и съгласие. Тогава той ще извади от
подземията си златни оралà, ще заорат хората земята с тях и ще
настъпи плодородие невиждано до сега. Околното население
сляпо вярва в това и тази вяра му дава може би сили да се бори
тъй упорито с днешните несгоди. Добре е да се вярва. Вярата,
ако не в друго, то поне в по-добро бъдеще, окриля отделния
човек, окриля обществото, окриля и народите. Тия мисли
занимаваха съзнанието ми когато някой извика:
- Ето първият германски гроб!
На завоя, сред хубава поляна, пресен гроб с дървен кръст
и каска. Промълвиха някои: „Бог да го прости!” Това е първата
жертва за освобождението на Беломорието и – кой би могъл
да каже коя – за възстановяване на тъй желания „нов ред на
Европа?” Ранен бил на Елидже и по пътя за Рудозем починал.
Тук съдбата му е била определила да заспи непробуден сън.
Човешка съдба!
Рудозем – централна община, черква и три кръчми – това
е цялото село. А населението? Всички жители на общината са
в околните селища и колибаци, а тук – край моста – е само
управлението на общината. И кръчмите, разбира се. До вчера
тук е имало и войскова част. Местото за средищно управление
е точно избрано. Училището е само малко в страни, в най-
близкото селище Голям Палас, сега Рудозем. Населението е
чисто българско от мохамеданско изповедание.
В Рудозем се качиха още няколко пътници. И една
пътничка. Само по вързаната й коса се вижда, че е българка
мохамеданка. Но е с отворено лице и свободни обноски. Чудно
в дивия Рудозем – такива будни жени! Но скоро се разбра –
родом била от Рудозем, но живеела в Ксанти. След заличаване
на границата дошла да се види с роднини и домашни сега след
- 7 -
двадесет години. Говори свободно на своето наречие и то тъй
меко и чисто, както никоя от нейните посестрими в селото.
В Рудозем чула първи път за „Култура” – както помежду си
българите мохамедани наричат възродителното дружество
„Родина”, но тя си била „културна”, та нямала нужда от нови
преобразования. През двадесет годишния си живот в Ксанти тя
е запазила чисто своето българско чувство, може би по-добре
от много нейни съверници от старите предели на царството.
Била женена за човек от Шахин, също българин мохамеданин
и изселен в Ксанти. Живели са много добре, знаейки че са
българи по народност. Турците в града се делели от тях –
наричали ги „българи” или „гяури”, а гърците - „помаци”. По
улиците говорели според случая гръцки или турски, а в къщи –
само български. Сега от Рудозем тя си бе взела грамофонни
плочи с народна музика, за да свирят и слушат в Ксанти
свободно български песни. Знаели няколко езика, но най-
близък и от сърцето й бил българския. Този и няколко други
разговори, пак с българи в Беломорието, предизвикаха в мене
странна мисъл, че трябва човек да е прекарал робство, да е
бил в изгнание, за да знае как да обича и милее за родината
си. Ние във вътрешността сме в по-голямото си число негодни
родолюбци, кланяме се на разни идеали, почитаме непознати
кумири, най-често вредни и повече или по-малко пакостни на
цялата ни народност, а тия хора имат една само мисъл, един
само идеал – Свободна България! Ако не гореше същата тая
мисъл в душите и сърцата и на нашите бащи и дядовци преди
седемдесет години, надали сега щяхме да имаме и нашето
свободно отечество?!..
Навлизаме в Елидженското дере. Куп спомени се
пробуждат във всички ни, нови чувства ни обвземат. Искече – Ксанти
– осъществен вече блян! Тия чувства как могат да се изразят
иначе освен с песен? Запяхме всички с чувство и радост тъй
както се е пяло преди тридесет години.
Туне ле, бално ли ти е?
Туне ле, желно ли ти е?
Чи са е Колю заглавил,
за искечуска геркиня...__
Неусетно стигнахме върхът Елидже. Пътят до тук
лъкатуши от двете страни на дерето, сред хубава гора. Тук
са били строени през нощта срещу шести април германските
войски и чакали, съгласно заповедта – 5 часа сутринта,
за да настъпят. На върха се добива впечатление, че има
селище. Два поста, наблюдателници, митнически сгради,
сегашните войнишки биваци, знамена и оживление на трудови
части – всичко това е обърнало върха на истински център.
За щастие или нещастие, точно на това място стана малка
повреда на автомобила и ние имахме възможност добре
да разгледаме досегашната гранична линия. Срещу нас се
открива величествена гледка на волно разпилени планини
и чукари. На преден план са Демерджик и Козлуджанските
височини, на по-изток възвишенията над Шахин, а далече се
синее Гюмюрдинският Карлък. Непосредствено пред върха се
разстила дълбока котловина, пътят за която се спуска стремглаво
от самите постове надолу. Има два пътя: шосето, което на
змиеобразни зиг-заги се спуща надоли и прекия път, само за
пешеходци – Елидженския укуш (Елидженската височина). От
тук почва Елидже-дереси. Гръцкият пост, солидна постройка, е
на самия път. Не е повредена много и сред тая дивна местност
зиме, пък и лете ще служи за спасителен дом. Така ще намерят
оправдание гръцките средства да се строи тая здрава постройка
тук. Поляните наоколо и просеката през гората в ляво и дясно,
по самата гранична линия, ще служат като великолепни места
за разходка, прохлада и туризъм. Нека се върнем отново на
боят. На шести април сутринта германски моторни войски
ненадейно нападнали часовоят. Други обкръжили поста.
Завързала се престрелка, а през това време други германски
мотоциклетни войски префучали линията, без паспорт и
заверки, разбира се и се насосали по шосето надолу. Боят
при поста не бил още свършен, когато тези се намерили пред
селата Алмал и Шахин. Можем да си представим паниката,
която предизвикали те. На Елидже били убити четирима гърци
и ранени двама германци. Плененият часовой бил смъкнат в
дерето под митницата и за да принудят гръцките войници да се
предадат германците приближили прозорците и под свистенето
- 9 -
`
на гръцката картечница, хвърлили бомби в самия пост. С това
се свършило всичко.
Колата ни се спуска по Елидженското дере. По средата
между завоите преди години имаше българска чешма-
паметник. Тя стои и сега, но обезобразена и пресушена, с
изличени надписи. Чешмата и постройката при нея, бивш
наш кантон, представляват сега пустош. Слизаме в самото
дере, Пътят е вече равен и скоро поправен от наши трудоваци.
Те са сега в разгара на работата си. Може би над пет хиляди
души работеха по протежение на пътя от Елидже до Шахин.
При преминаването ни те спираха работата си, любопитно
поглеждаха към нас и викаха:
- Вестници! Дайте вестници!
Дадохме каквито имахме. Продължаваме край дерето
с разнообразни хърлоги и синеещи се вирове. По хребетите
в страни голи пущинаци или папратови ниви. Запустели,
необработени места. Едно време по това дере имаше много
ханища, пазени от лениви козлуджанци, които всекиму
поднасяха своя специалитет лангюр – питие от сушени сливи,
круши и ябълки, което на мнозина служеше и за храна. Сега
няма помен нито от „Чифтото хане”, нито от кой да е било
друг. Останали са само развалини, грамади камъни, обрасли с
храсти и трева. Къде е онова време? Някога тук кипеше живот.
Стотици хиляди овце минаваха пролет и есен от тук, хиляди
чанове огласяваха близката околност. Вечер кехаите нощуваха
в хановете, а пътя вън се задръстваше от овчарски кервани и
одайе. И досега още се разказват анекдоти: соколовски овчар
нощувал със свои другари в един хан. Над ясла нейде видял
едър петел, дръпнал му главата и за миг го свалил в торбата си.
След туй пита ханджията – уж бърза рано да потеглят: „Мижо2,
кукурига ли ти петлоса?”. „Кукурига, кукурига!”, отговарял
нищо не подозиращ ханджията. Но овчарите се събудили рано
преди „петлено време” и потеглили. По пътя извадили петела и
го сготвили, а ханджията останал да чака да му кукурига петела.
Ето и друг: овчари нощували пак в хан и решили да
не си платят. Сутринта всички потеглили и оставили един
2 Мижо - чичо
- 10 -
„да сгуди хасапет3”. Щом подминали тоя се затюфтал: „Бре,
къде е шареното щене4? Шареното щене от жълтото куче!” и
хукнал да го търси по посока обратна на оная, в която отишли
овчарите, с вид, че ще плати на връщане. При първия завой
обаче, свил в шумата и застигнал другарите си.
Овчарски работи, безгрижен живот, благато време! Няма
сега овчари, няма и шеги! Но дето е вода текло, пак ще тече.
Долните пояси на цялата тая околност са изсечени.
Произвеждан е кюмюр (въглища), чиито огнища още личат.
Отново войници, германски мостове, лагери и биваци. Пак
викове и молби:
- Вестници! Дайте да видим що става по света!
Сърдим се на шофьора, че не ни е предупредил да вземем
повече. Той носи малко и ги раздава, на сто души по един.
Селото Алмалъ е същото, каквото е било преди двадесет,
а може би и преди сто и двадесет години. Нищо ново. Само
дървените рамки на прозорци и врати боядисани в синьо –
националният цвят на гърците. Туй било по задължение.
Никакъв напредък. Населението е живяло един затворен
и напълно изолиран живот. Само посрещали и изпращало
гръцки войници. Имали и училище – всички млади се научили
да пишат и четат на гръцки. когато дошли германците, някои в
страха си в сутринния здрач търтили да бягат. Водачите обаче,
българи мохамедани от Рудозем им завикали:
- Чекайте! Каде вървите? Ние идим! Тия хора само горци
фирят5!
Настъпило успокоение и животът потекъл обикновено.
Населението е чисто българско от мохамеданско изповедание, с
нищо не отличаващо се от това в Смолянско. На главите им тук
таме се червенеят фесове – знак, с който отдавна е свършено в
старите предели. И жените са забулени. Всичко туй изкуствено
е поддържано от гърците – за пропаганда срещу нас.
Продължаваме надолу. Нови жертви: в страни от пътя
по два пресни гроба – гръцки и германски. Нивите до Шахин
3 Да сгуди хасапет – да приключи сметката
4 Щене – малко, току що родено куче
5 Чакайте! Къде отивате? Ние идваме! Тези хора само гърци гонят!
`
`
- 11 -
са обработени и засети. Дъждовете и хубавата пролет всичко
оживили. Ето ни пред Шахин.
- Стой! – извика часовоят – личните карти!
Докато става проверката, разглеждаме околността.
Селото, доколкото се вижда, е същото от преди двадесет
години и като че още по-запустяло. Две джамии извишават
минарета, едно от които с две викала. Такова минаре и в
Ксанти не видяхме. Това значи, че Шахин е имал положение
на първенстующе селище в края. От гърците е останала само
една нова църква, красиво боядисана и един недовършен мост.
Старият е разрушен и германците направили нов, дървен, но
реката е малка и автомобилът ни мина по самото дъно. При
нас дотича новият кмет на селото – Пантелей Божанов, наш
стар познайник. И той пита за вестници и цигари! Войниците
ни показват бункерите срещу селото. Като пещени отверстия
те зяпат по целия склон. Мястото е наистина добре укрепено
и германците с право казваха, че имали голямо сражение при
Ехинос (Шахин), от гдето дойдоха много ранени в Смолян
през пролетта на същата година. Любопитствахме да видим
асфалтираното шосе, но то било още напред. Поемаме отново
по дерето към превала за Ксанти. Отдалеч се белее нещо като
гробища.
- Противотанкови препятствия – обяснява шофьорът.
Наближихме. Цялото разстояние между двата склона
е преградено с пояс от най-разнообразно забити в земята
железни релси и бетонни стълбове. Оставен е малък пролез
само за шосето.
- На катри ли факирин са заптисали ниваса6? – казва
спътничката българка мохамеданка. И наистина, околните
ниви се зеленеят, обработени и засети с тютюн, а само поясът
на препятствията е пуст.
Зад нас остава Шахин. С терасовидното си разположение
прилича на Устово, но и той носи гръцкия национален цвят. И
тук било задължително да се боядисват къщите в синьо.
Стъпихме на асфалта. Добра, гладка повърхност, но
общото трасе на шосето никак не е изменено. Затова е със
6 На кой ли бедняк са взели нивата?
- 12 -
стръмен наклон и неоправдани завои. След малко, ето ни на
превала Гьокче-бунар. На върха – кула и наблюдателница. В
ляво по билото – ново шосе. Питаме, за къде е. Обясняват ни,
че това е пътят за укрепленията над Шахин. Нарочен часовой е
пазел да не отиват там граждански лица. Самите бункери били
работени от непознати хора, дошли в затворени камиони, от
стара Гърция. На местното българско мохамеданско население
е било забранено да отива и даже да поглежда към крепостта.
В дясно е селото Гьокче-бунар, а в ляво, в скрито дере се
гуши Мустафчево. Далеч се синее Ксантийския чал, а на север
от него, чак до Демерджик и Елидже, гората е тъй оредяла и
обкастрена, че цялата местност не представлява друго, освен
едно грамадно пороище. Дърветата в нея – букове, габери и
дъбове са тъй почистени и подредени, като на длан, че ако
пожелае, би ги изброил човек. Първото впечатление е, че
гората е обкастрена за огрев или фураж.
- Не, казва спътничката ни българка мохамеданка.
Всичко това е да се не крият комити. Гòрците ги е още страх
от бòлгарски комити. Всичко е очистено с платени работници.
Чудно, как е могло съзнателно да се провежда такова
съсипване на една гора и то в един край, тъй малко залесен!
Като че не е виждано, че по тоя начин се създава изкуствено
пороище и с това околното население се изпречва пред сигурно
природно бедствие. Но изглежда, страхът от комити е бил по-
голям.
Българката мохамеданка става все по-словоохотлива.
И как меко родопски приказва! Не била още чула книжовен
български говор. Говори си свободно тъй, както баба й и
прабаба й са говорили някога. Тя разправя, че „мажон хи е
отишол нах увона, да кара арабо”, че хубаво си гичендисва с
нехинен Ферад, че сега ще му занесе болгарцки грамофонни
плочи, че всички нейни съседи се интересуват и радват, и пр.
Слизаме в Мустафчовското дере. И тук помен няма
от едновремешния хан на Кьор-Ахмед, който и зиме, и лете
гощаваше посетителите си с фасул чорба. И то каква чорба! Без
капка мазнина и подправка, като че главата си бил мил в нея.
Впрочем, сега едва ли ще са нужни вече някъде ханове. При__
туй автомобилно движение!!!... Големият мост и тук е вдигнат.
Направен е временен – дървен. По-долу при Измис също е
свален мостът. Там работи голяма трудова група войници за
възстановяването му. И тук викове и молби:
- Вестници!...
Пътят от тук надолу е по-равен и пътуването е гладко,
приятно. Унасяме се пак в мечти и размисли. Отново се запява
„Тунината песен” как чевръстата родопчанка великодушно
отвръща, че й е „никак не бално, ам хи е още по-драго, Колюму
зòлва да стане, за искечускана геркиня”.
Всички сме обзети от една мисъл, от едно чувство – да
видим по-скоро тихото Беломорие и равното поле широко.
Искече-Ксанти знаем, че ще видим едва като влезем вътре.
Завоят, ущельето7 и пътят в него са така направени, че трябва
да влезеш – както в с. Устово, сред града, за да го видиш. За
големият мост над Ксанти в Деребаш спътничката ни казва, че
нямало смисъл да го развалят гърците, защото мястото било
равно и реката плитка, та германците и без това веднага щели
да минат.
Още една проверка на документите и ето ни пред
легналата на всеки родопчанин Беломорска равнина. По обед е.
Всичко е потънало в прах и водни пари. Морето от мъгла се не
вижда. Спомням си – при пътуването ми тук през 1913 година
от това място като длан блесна морето и като зелен губер пред
него се проточи полето; но тогава беше времето ясно и след
дъжд. Сега от прах и пàри даже и остров Тасос не се вижда.
Ето ни най-после в Ксанти! Сънуваното и бленувано
за всеки родопчанин Искече! Пак е свободно, пак сме в
него! Едно време с коне слизахме по калдъръмите, а сега
автомобилът гордо извива по широко и меко шосе. Градът си
е пак старият. Все тъй разхвърлен и разпилян край разлятата
река, както едно време. Но околността му е разхубавена.
Склонът към Момчиловите кули е залесен с борове и кипариси,
виждат се кубетата на модерни вили, има и един манастир.
Голяма част от едновремешните ниви към Киритчилер сега е
преобърната в нов, модерен квартал, с нови, под план къщи, с
7 ущелье - устие
- 14 -
градини и дървета между тях. Това е новия жилищен квартал.
Там е и държавната болница. Место наистина тъкмо за нея.
Любопитствам да видя центъра с някогашната чаршия и чинар
сред нея. Навлизаме в града между редици нискоетажни
постройки, стар стил и архитектура, пребоядисани само с
нова боя. Някогашните ханове по площада сега са бирарии и
гостилници. Чаршията е същата, старата. Липсва само големия
чинар и шадраванът сред него. На мястото им се шири хубав,
малък площад – средищното място на града. Същите са и
градският часовник и минарето. Само названията на фирмите
са други: „Нея Елас”, „Метаксас”, „Колокотрони”, „Василеос
Констандину” са сменени с „Хотел София”, улица „Цар Борис
III”, „Княгиня Мария Луиза” и др. Две нови сгради само сочат
за гръцкото строителство в града – Халите и Народната банка,
чийто надпис още си стои – „Етники трапеза”. Има нещо и
като малък парк с паметник в средата – гръцки войник, счупен
при настъплението. Минават гърци край него и цъкат с език.
И друг парк има в града или по-право – градина с бирарии.
Тя е на гюмюрджинското шосе и за нея се отива по тясна
крива улица, която е главната чаршия на града. От моста при
тоя парк се открива живописна гледка към дефилето, а също
и към известните Ксантийски манастири, кокетно кацнали
на височината, източно от града. Говоримият език в града е
български, но се чува и гръцки, и турски, и арменски, а най-
много „родопски”. Така е и в носиите. Където и да се обърне
човек, навсякъде ще срещне родопските живописни червени
пояси, алени престилки или абени панталони. Потури рядко се
срещат. И родопчани станаха „модерни”. Туй за общия колорит
на населението. Сега за града.
Ксанти, старата Ксантия (жена на Орфея) дала името си
на града. Тук е била и столицата на Момчила, самоуправния
родопски владетел, съюзът на когото са търсили и високомерните
византийски императори. Останки от дворците му и сега се
виждат на север от града. Според легендата неверната му жена
го предала и той бил победен при Буру-кале. Това е накъсо
историята на Ксанти. Турците го наричаха Искече, българите
родопчани – Скеча, гърците – Ксанти, българите мохамедани в
- 15 -
околността – Царево. Книжовно до 1920 година бе Ксанти, сега
временно пак Ксанти, докато му се намери ново, по-прилягащо
на българския му облик име. Някога то е било важно средище за
среднородопието, бил е и пак ще бъде. И това е правилно. През
него минава най-живата съобщителна линия с вътрешността –
беломорският път Пловдив – Рожен – Елидже. А ако някога се
осъществи мечтата на първия му български кмет – покойният
Антон Страшимиров – Порталагос да стане главното българско
пристанище, свързано с две железопътни линии – едната
през Гюмюрджина – Момчилград за Стара Загора и Източна
България и друга през Ксанти – Смоленско и Средните Родопи
за Пловдив и София, то Ксанти наистина ще стане столица на
Беломорска България.
Времето бе късо, затова трябваше да се бърза за
заверката на документите, а след това за рейса за Кавала. В
открития ми лист от Смолян беше написано „и Солун”, думи
нарочно вмъкнати от приятеля ми, секретарят на Околийското
управление Тодор Пинтиев, но въпреки това, според указа-
нията от комендантството, трябваше да се снабдя с нов, червен
открит лис от Кавала. Това „и Солун” ми свърши после хубава
работа. Качих се най-после на рейса. В Кавала отивах за първи
път.
Времето е облачно, на захладяване. Колата пори тежкия
задушен въздух. Цялата тая област е непозната за мене. Пътят,
начупена линия, криволичи между слабообработени ниви и
пустеещи места. Далеч на юг се синее морето и сивия силует
на Тасос. Полето, пък и близките планински склонове, не са
добре обработени. Нямало е нашата творческа инициатива и
населението е работило по първобитни начини, както беше в
България преди 40-50 години. Плуг тук земята рядко е виждала,
а машина – никак. Пустеещите близки хълмове са обрасли,
но не с трева, която да е годна после за паша, а с някакви
ситни трънливи драки, между които не може да се мине дори.
Наричат ги тук „чалии” и сред тях нищо не се среща освен
чакали. А близката балканска околност представлява такава
сива пустош, че навява само чувства на тъга и бедност. Всички
тия необозрими поля ако се обработят както в Пловдивското
- 16 -
или Пазарджишкото поле например, при близката синева на
морето ще заприличат наистина на приказни градини. Нужна
е била обаче за това творческа инициатива и то не частна, а на
силна и здрава държава.
В големия автобус пътуваме над 40 души. Говори се и
български и турски и гръцки; един се обажда на френски, а мен
кой знае по каква случайност, съседите ми ме взеха за германец
и това не се промени през цялото време на пътуването ни.
Пред Окчилар сме. Границата между източна Македония
и Западна Тракия. Селото е пръснато по хълмиста околност,
потънало в прашни дървета. То е последната гара в полето. От
тук влакът поема по дефилето на Места към гара Бук, далече
нейде на север, а шосето – през прочутото Саръшабанско поле
за Кавала. Шосейният мост е развален и Места се минава по
дървен, временно направен от германците. Отсрещният бряг
представлява разновидни бърдовити места, удобни за защита
и бой. Автобусът бавно се клати по моста. Оттатък реката –
военни постройки, а в скалите – бункери. Това е втория пояс на
укрепителната линия.
- Ето, бомбардирано село – сочи ни шофьорът.
Къщите на близкото селце привличат погледа. Нейде
снарядът е паднал отвесно, нейде в страни, тъй че сградите
са най-разнообразно оръфани. В ляво от пътя има няколко
германски гробове, красиво заградени и обрасли с цветя.
Картината от тук нататък е по-друга. Земята е по-богата, полето
по-обработено. Минаваме през ниви, изкласили и назрели. Често
се срещат полски иконостаси с надписи на светии, израз на
характерната за гърците външна, привидна набожност. Направи
ми впечатление, че из тоя край има много кучета. Първата
отклика на ориенталщина. Нашите власти почнали да ги тровят.
На много места из пътя в страни се търкаляха умрели кучета.
Солун в това отношение е модерен град. Там няма кучета.
Кривнахме в ляво. Ето ни в Саръшабан (дн. Хрисуполис).
Големи постройки, добри улици, сенчести тротоари – въобще
всички признаци на един богат и уреден град с клонове от
БЗКБанка, БНБанка и всички околийски учреждения. Земята
наоколо е много плодотворна, с всички европейски посеви.
- 17 -
Завиваме обратно и продължаваме по-нататък. Пак
безбрежни полета и ниви. На запад се чертае силует на хълм,
приличащ на двугърба камила. Там е Кавала. Пътят извива
сега между две височини. От двете страни пак зеят дупки и
разхвърляни камъни. Това са нови бункери. Гърците здраво
смятали да се държат тук. Зад всеки завой и от всяка височинка
зловещо зеят дупките на тези бункери като дула на оръдия.
Мислим си и коментираме – ако всички тия средства гърците
ги бяха вложили в творчески инициативи и за подобрение
поминъка на населението, не щеше ли да бъде туй по-здрава
крепост от тия мъртви бункери?
Изкачваме се на превала. Нова гледка, нов хоризонт.
Като че сме сред средновековна романтика – море, скали, кули,
зъбери. Това е Кавала. Сред града – голям канал, прокопан от
морето. Противотанково препятствие. Сега е пълен с риба, тъй
че и тук гръцките жертви не са останали без полза. Няколко
германски самолета стоят край брега, готови да литнат. Градът
е разположен в две планински гънки, обърнати към морето.
В средата е висок хълм, спускащ се стръмно към морето и
изкусно съединен с приполието с високи стари сводове, стар
виадукт или акведукт или може би и двете. Това е центъра
на града. Пристанището е във втората пазва. То е модерната
част на града. Всичко е старо, потънало в ориенталщина. Не
може да се говори за улици, а за „сокаци”, по които не всякъде
могат да се разминат две коли. Между пристанището и града
са площада и парка. На средата – паметник. Приятно място.
Старини: калето, строено от византийците около 12 век и
къщата-музей – родното място на египетския султан Фарук.
Паметникът на същия още не е открит. Ако събитията не бяха
се стекли така, откриването и освещаването щяло да стане от
нарочна делегация от Египет през това лято. Сега пази там
египетски войник, който пуска в определен час посетители и
се поддържа книга за разписване.
Автомобилната спирка е на една от най-кривите и
стръмни улици. Около автомобила хамалчета ще се изпотрепят
кой да вземе багаж. Налетяха към нас и просяци. Такова нещо
в България няма. Времето ми е малко и бързам към морското
- 18 -
комендантство.__ Началникът, стар приятел, току-що заминал.
Заместникът му взе бележка да го поздрави. От там – във
военното комендантство. Пред вратите му се тълпят хора.
Искат открити листове за разни посоки. Повечето се изселват
към Гърция. Приближавам. Часовоят със затъкнат нож грубо
се обръща:
- Ей, къде? Чакай!
- Аз бързам, ако може да вляза!
- Къде ще отиваш?
- За Солун.
- За Солун е забранено да се ходи!
- Но от Ксанти тук ме упътиха!
- Казвам ти, забранено е. Ти войник служил ли си?
Заповед не знаеш ли що е?... и ми препречва пътя, като че
брани райските двери.
- Добре. Разбрах. Щом е забранено, няма да отида. Но
искам да ми се каже това не от тебе, а от твоето началство.
Затова докладвай по надлежния ред, че един чиновник от
вътрешността на Царството иска да се яви при коменданта.
Всичко туй чу другарят му, началство – с една нашивка.
Часовоят нямаше нашивки.
- Слушай бе – казва другарят му. Не виждаш ли тоя човек
е българин и иде от вътрешността. Защо му пречиш? Влизай,
господине! – ме покани учтиво той.
А зад себе си чувам: „Де го знаеш какъв е! Дали е
българин, трябва да му се услужи!”
Нейсе, влязох. Подавам на коменданта открития си лист.
- Моля виза за Солун, господин майор!
Комендантът чете листа и го разглежда любопитно.
- Тук е писано „и Солун”, ама да вземеш да му счупиш
главата на тоя, който го е писал!
Помислих си за досетливия Пинтиев, готов да се разсмея,
но се сдържах и продължих сериозно.
- Такива бяха там наредбите.
- За Солун издават листове не околийските, а ние –
военните власти – поучава ме комендантът.
- Добре. Издайте ми тогава Вие!
- 19 -
- Но за каква работа ще ходите в Солун? – пита той.
Разправих му накъсо, че там имам родна сестра, която
от тридесет години не съм виждал. Смятахме я за умряла, но
сега се обажда, с други думи заключих „отивам по издирване
на загубени българи”. Подбуда родолюбива и напълно
основателна. Той стана съвсем любезен и ми обясни, че може
да отида, но от тоя ден на него са отнети правата да издава
такива открити листове, а това ще стане лично от дивизионния
командир в Драма. „Добре, ще отида там, казах, но не съм
ориентиран по местата и пътищата.” Той дойде на картата, даде
ми указания, направи ми виза до Драма, с пожелание веднага
да замина и същия ден да заваря дивизионния.
Тичешком излизам. Сега часовоят ми застава под
козирог. Другарят му ме упътва да отида до края на града, там
имало друг часовой, който можел да ме качи на първата кола,
която ще замине за Драма. Но не стана нужда. На една улица
гледам голям син автобус – готов за тръгване. Питам за къде
е. „За Драма” – отговарят. „Колко пари?”. „Саранда дио лева”.
Плащам четиридесет и два лева, качвам се и потегляме.
Оттук се открива най-хубавата гледка на Кавала. Слънцето
е на захождане. Пътят криволичи по едно възвишение на запад
от града. Две големи постройки привличат погледа – болницата с
открити тераси към всички страни и с изглед към безбрежното
море и валцовата мелница долу край брега. Простор, слънце,
въздух. Впечатлението е неизличимо. Градът е голям, с оживена
търговия, но без гара.
Минаваме превала. Пред нас се открива драмското поле.
Пътят се наклонява. В ляво се отделя клон с германски надпис:
„Салоники”. Спускаме се в равнината. Пред нас е каменист
хълм. По върха се виждат старини и стени. Това е крепостта
на стария Филип. Пътят извива покрай каменист скат. В ляво
стари зидове, разкопки и отвесни колони. Мраморни блокове са
разхвърляни наоколо. Виждал съм ги на снимка. Това е градът,
мъртвия град „Филипи”. От двете страни на пътя – остатъци от
атриуми, подиуми и стадиуми. Може би и останки от езически
храмове, сред чиито богомолци в средата на първи век е
идвал Св. Павел. Чувство на благоговение и почит изпълват
- 20 -
човека като помисли, че тук е стъпвал и проповядвал великият
апостол, майстор на словото, който след време е отправил към
възлюбените си чада послание „К Филипяном”, което и до сега
се чете като апостол във всички християнски църкви. Правени
са разкопки с научна цел, открити са много ъгли, подове и
стълбища, но всичко наново потъва в забрава и прах.
Асфалтовото шосе бързо чезне зад нас. От запад ни
посреща дъжд. Слънцето се провира нейде между облаците
и като през прозорец осветява пътя. На юг се издига
високата Пърнар планина. Върховете й се зеленеят, а тук
таме са разпръснати белокаменни къщи. Земеписното име
на тая планина е Кушница или Кусиница, с едноименен
манастир нейде в диплите й, от гдето според някои известия
е дошъл прочутия в цялото среднородопие поп Гликорко8.
Продължаваме. В дясно е Доксат, голямо и богато земеделско
село. Село, преживяло много променчивости. С тъмно минало
и незнайно бъдеще. Жътвата е вече минала и няколко вършачки
пушат в околността. Кухите им комини пъшкат и бълват суха
плява, складираща се сама на купчини около хармана.
Автомобилът бързо ни носи и не много след Доскат,
ето ни пред Драма. Неволно си спомням известната родопска
песен: „Дуйни ми, льохни бел ветер, раздуй ми бели снегуве,
че ще далече да идам, нах Драма нах касабона; там имам
любе болничко...” Предградието се състои от няколко
висококоминни тухларници, една модерна варница, някакви
водни помпи и други постройки, които ведно с гарата и
железните бараки съставляват индустриалната част на града.
Улици, чаршия, средищен площад – досущ прилични на тия
в Ксанти. Градът е център на околия с всички учреждения. И
тук има нова сграда в древно-елински стил, на която стария
удачно и с красиви букви е заменен с „Народна банка”. Пред
площада е общинско управление, а по-навътре, в тясна и крива
улица, която е главната чаршия – околийското и полицейско
управление. Пощата е също в голямо здание, над което се вее
българското знаме.
8 Поп Григорко
- 21 -
При пристигането първата ми работа беше да намеря
комендантството. Прие ме студен, намусен подполковник.
С първото още виждане предчувствах, че не ще ми свърши
работа. Даже взе да ме разубеждава да не отивам в Солун.
- Дойдоха сгодни времена, увещавам го, освободи се
Беломорието и Солун, тъй че сега е най-удобно да се видим със
сестра ми и ако е възможно да си я доведа. Това е едно колкото
благородно, толкова и родолюбиво дело.
- Тридесет години не сте се виждали, не е голяма беда
и сега да се не видите – заключи той и отказа да докладва
на началника си, за да ми издаде открит лист. Не помогнаха
никакви увещания, нито дори факта, че са направени вече
толкова разноски. В това време вън префуча автомобил.
Подполковникът стана и каза, че дивизионният току си отива
и чакането ми по-нататък е безцелно. Излязох. Неприятни
чувства ме загнетиха. Случайни познати ме упътиха да се явя
направо при дивизионния началник. Реших да го потърся,
макар и в неслужебно време. Отправих се по Серската улица,
по-рано казвала се „одос Метаксас”, а още по-напред „одос
Венизелос”. Според времената се е менило и името на улицата.
Сега се нарича ул. „Кн. Симеон”. Намерих дома на командиря.
Стара аристократическа къща. От адютанта му, стар познат от
Пловдив, разбрах, че не ще мога да получа исканото разрешение
по-рано от понеделник. А сега бе събота, значи по неволя два
деня ще стоя тука. Повече не настоявах. Реших да чакам
Тръгнах да разглеждам града. Вървя бавно. Говорят се
най-различни езици – всички, каквито има на европейския
югоизток. Но образите на хората ме силно учудват. По черти,
телосложение и вид те са всичко друго, но не и гърци. Такива
гърци, каквито ги знаем от античността, древно-елински
физиономии нийде не срещнах. Населението на Драма по нищо
не се отличава от това на Пловдив, Пазарджик и др. Срещат
се тук таме тъмни и мургави лица на гърци, дошли от Азия,
но общият облик на населението в града е български. Същите
наши черти, същите наши физиономии, пък ако щете и същото
наше облекло. Хотелът, в който нощувам се нарича „София”, а
по-рано се е наричал „Атина”. Другият – на площада, от „Нев__
Елас” се прекръстил на „България”. Всички салони и стаи са
буквално отрупани със старомодни мебели. Картините им са
все „Геновева” или „Отело”. Срещат се и изгледи от Св. гора
и много огледала. Все в големи, тежки рамки. Тавани дъсчени.
От гъстите пердета стаите тъмнеят. Прах и мухи навсякъде.
Всичко туй навява чувства на старост и изостаналост. Къде
са нашите приветливи къщи, светли и чисти хотели?... Главна
забележителност в Драма са изворите „Св. Варвара”. Това не
са извори, а цели езера с постоянно бликаща вода. Но и тук
пословичната ориенталска мърсотия. С изключение на един
извор в нещо като градска градина, другите са пълни със
смет и нечистотии. В едно езеро гледам нещо се метлее на
дъното. Взех го за октопод. А то излезе, че било гнила кожа от
домашно животно, изхвърлена от някоя къща. А там наблизо
имаше кафене и бирария. Тия езера ако бяха обзаведени малко
по-чисто и по-културно, биха станали приказно хубави и най-
приятните места за почивка и развлечение.
Следващия ден бе неделя. Още от рано камбаните биеха
по всичките части на града. Обиколих някои църкви. Служеха
български свещеници. Млади, стегнати. Повечето църкви са
бивши джамии. След 1920 година, когато турците се изселили,
те били изоставени. За олтари преградили южните им страни.
При туй положение и камбанарии няма. Още при влизането
ми в града, близо до площада, гледам някаква кубеобразна
постройка. Взех я за баня. А то било черква, което се вижда
от поставения на върха на купола й малък кръст, на мястото на
едновремешния полумесец. Видях икони с вкус изработени, а в
една имаше и изкусна резба. Срещнах и неколцина свещеници.
Прости и не интелигентни. Един особено, дребен, мургав,
опулен като уплашено коте. Изглежда не е правен никакъв
подбор ни за свещеници, ни за чиновници.
В Драма намерих много станимашки гърци. Преселени
тук след спогодбата „Моллов-Кафандарис”, която обезбългари
България. Чудно хубави хора! Нашенски физиономии. Говорят
чист български език. Като разбраха, че съм от Асеновградска
околия, припнаха да ме разпитват за новини и познати от
родния край. Отговарях доколкото знаех. Ровят стари спомени,
- 23 -
изникват нови чувства. Като свои сме. Чудят се с какво
да ме черпят. А все са бедни. Един довтаса с връзка зрели
черници. Най-хубавите. Настойчиво иска да взема. В новото
си отечество всички били земеделци или дребни занаятчии. А
защо са дошли тия хора тука и те не знаят. Сега обаче лицата
им светят, чувстват се в истинската своя родина. Всички
мечтаят да отидат и видят родните си места. В града намерих
и един мой съселянин. Дошъл тук по семейни разправии,
оженил се за изселничка – също от България – и тука си свил
гнездо. Като ме видя, целият засия. През цялото време не се
отделяше от мен. Казвали му „Българинът”, а тъй казвали
и на другите станимашки изселници. Те пък помежду си
казвали „земляк” и тъй се чувствали като сродници. Намерих
и българи от Смоленско – двама братя, Костови, останали
тук от преди тридесет години. И у тях същото чувство към
роден край и език. Приеха ме в дюкяна като роднина. Говорят
старинно родопски както нийде в края. Разправят ми патилата
си. Току що се върнали от заточение. Гърците ги подозирали.
Не позволявали да говорят български. В началото на Гръцко-
италианската война полицай случайно чул български поздрав
да каже единия и почнали разкарвания, дознания, арестуване.
Той се оправдавал, че като търговец налага му се да знае
повече езици, според клиентите му. „- Тъй, ама защо и тоя
мръсен език да говориш!”, му казал полицейският и след
това почнали разкарвания, като се е дошло до остров Хиос,
където германските войски ги заварили гладни, изтощени,
дрипави и ги пуснали на свобода. Историята им е трогателна
и драматична. Били няколкостотин души от разни места на
Тракия. Мнозина измрели от глад, болести и побоища. Само
човек, който е прекарал робство, знае да цени свободата.
Свечерява се. Стоя в хотела и размислям. Сън ме не
хваща. Влиза клиент – съсед по легло.
- Българин ли сте – ме пита най-напред.
Потвърдих. Той сяда, съблича се и почва да разправя нова
история. От Ямбол бил. Дошъл тук и намерил свой роден брат.
От 1916 година се изгубил като войник в Еровет, Македония.
Мислели го за умрял. Майка му износила жито и свършила
- 24 -
помените. А той паднал в плен. Бил ранен. Французите го
изцерили. Взели го в свои параходи и той обиколил всичките
части на света. Най-много бил във френски Индокитай. Ходил
и в Южна Африка. По едно време се намерил в Бомбай. Мъчил
се да бяга, но не успял. Най-после се намерил в Средиземно
море. В Марсилия сменил парахода и по някаква случайност
дошъл в Солун. От там се скрил и дошъл в Тракия, разбира се
вече като французин и като такъв се установил в Серес. Оженил
се и пак потърсил сгоден момент да се прехвърли в България.
Освобождението на Тракия изпреварило. Сега двамата братя
се бяха видели след двадесет и пет годишна раздяла.
- Осем дни и нощи наред приказвахме – завърши
събеседникът ми, без да спрем и още не сме си изказали
патилата. Плакахме като се видяхме, плакахме и сега, като се
разделихме.
Няколко дни преди това в града се била разиграла и
друга драматична история. Имало блокада. Цял ден никой от
гражданите не излязъл навън. Само войници минавали от къща
в къща и проверявали. В един дом млада жена посрещнала
войника и му проговорила на български език. Той се учудил
и я попитал от де знае тя езика. Тя му казала, че знае, защото
е българка. Войникът се заинтересувал и тя му разправила, че
през 1913 година при бягството на българите от Македония,
като малко момиче вместо да я убият, гърците я взели и завели
нейде в серските села. Там я отгледали и израснала, но какво е
станало с майка й, баща й и братята й, не знаела.
Най-после дойде следващия ден – понеделник. До
служебното време обиколих пак чаршията. Топлина, пот, мухи,
мръсотия до последна степен. Ястията от гостилниците със
зехтин тежко миришат. Туй съвсем не е по нашите вкусове.
Плодовете пък, докарвани от островите са великолепни. Те ми
бяха храната през всичкото време в Драма.
Отправям се към канцеларията на дивизионния щаб.
Идва и командирът и аз веднага след него – в салона му.
Там е и намусеният комендант, който неохотно ме поглежда.
Командирът обаче веднага разрешава и му заповяда да ми
издаде открит лист. Той се смръщи, но все пак го издава и ми
- 25 -
го дава. Изведнъж като че добих криле. Излизам вън и едвам
се сдържам да не възкликна, че ей сега тръгвам вече към
Солун. Градът на Кирил и Методия! Столицата на Македония!
Големият Селеник, втори по значимост след Цариград. Сега
вече няма кой да ме спира. Отивам в хотела и си вземам багажа.
Прислугата любезно ме изпраща с две приспособени за случая
думи – френска и българска: „- Адио господин!...”
На гарата гъмжи от народ. Всеки бърза и се притиска.
Това са гърци от цялата област, дори от Гюмюрджина, бивши
чиновници, граждани и търговци, които се вдигат, изселват към
стара Гърция. Взех си и аз билет, заверих го при коменданта на
гарата и най-сетне съм във влака.
- Елате, господине! Тука е най-хубавия вагон – ме кани
войник от съседното купе. Ние да сме на хубаво, а гърците
може и всякак.
- Не! По-добре на всички да е хубаво – му казвам. Още
малко са тук, защо да се запомним с лошо?...
Останах в общия вагон. Влакът изсвири. Потеглихме.
Прекосяваме прочутото Драмско поле. Пак
недообработени земи, пак недозасяти ниви. Пустеещите места
са повече. Хората от купето обясняват, че поради войната не
могли да го засеят. Това обяснение обаче не е вярно, понеже се
вижда, че не от година и две, а от дълго време тия земи не са
орани. И тук – пословичното нехайство на гърците, на частни
лица и на обществени институти. Известната по нас поговорка:
„Драма овасъ, алтънъ овасъ” ми се вижда невероятна. Това
е било някога, когато цялата тая област е била населена с
българи, които работили с разум и чувство своя земя, сеели и
брали прочутия в цял свят тютюн. Тогава било, когато златна
лира е струвала всеки метър земя.
Скоро навлязохме в местност напълно пуста. Заоблени
чукари само с варовик камък, без никаква растителност. Реката
Драматица като змия се провира дълбоко врезана между
камънаците. Това място за нищо не може да се използва. Даже
и кози не могат да се видят. Минахме тунели и пак каменисти
хълмове. Едва след час видяхме зеленина.
Ангиста. Децата викат край гарата:
- 26 -
- Анкуракя!
Продават пресни краставици, които в дневната жега
падат като мехлем на рана.
От тук жп линията се отделя през Орфан за Солун, но
– нова и недовършена още, затова движението си става през
Демир-хисар и Дойран. Едновременно с нас пристига и друг
влак от Драма с войници – отиват на Орфанския залив да се
къпят. Съжалявах, че не мога да се присъединя към тях.
Нашият вагон е претъпкан, почти задушен от десетки
мъже и жени. Някои носят деца, покъщнина, кокошки.
Отиват, казват, в старата си патрида. Заговарям им на турски,
български, но не знаят нито един от тия езици. Най-после един
заговори на руски. Сега се разбрахме. И другите знаели руски.
Те са гърци от Кримския полуостров, преселени тук през 1923
година. Сега пак се преселват към вътрешността на Гърция. Те
са ниски хора, с мургави, почти валчести лица. Лицата им са
някак четвъртити. Те са може би татари, черкези или арменци
– всичко друго, но не и гърци. Напуснали са родните места,
живели в Драмско петнадесет години и сега пак се местят.
Къде ще отидат и те не знаят.
- Бог знае – казват. Если теперь Россия освободится
болшевиками, опять возвратимся Родимой.
Навлизаме в Серското поле. Природата тук е съвършено
друга. Топлина, чернозем, плодородие. Похвална проява на
гръцката държавност в тоя край е пресушаването на езерото
Тахино. Това впрочем било лична инициатива на Венизелос
– тоя мъдър държавник, името, на който от 25 години насам
не слизаше от устата на всички политически среди в Европа.
Много горчивини е изживял, но и много прави мисли е казвал.
Негова мисъл е „Тракия ще е гробницата за Гърция”. Никой
не искал да се вслуша в схващането му, че за да има мир с
България, трябва да й се отстъпи Тракия до Места. Тъй мислил
и тъй действал. Затуй е пресушил Правишкото езеро и Тахино,
а за Ксантийското немарял, защото знаел, че ще бъде тяхно.
Не можахме да видим Серес. Гарата е доста далеч от
града. Изобилие на зеленчуци. Ядохме и чудно хубаво овче
мляко. Нов наплив на пътници и пак продължаваме. Буйно
- 27 -
изкласили__
ниви се виждат и от двете страни на влака. Жътвата
е настъпила. Жилести ръце товарят тежки снопи и скоро ще
съберат обилни плодове. Далеч на север се синее Боздаг, а
близо над града се вижда стар кастел (замък). Това е стара
византийска кула, каквито ги има доста из южното подродопие.
Ето ни пред Демир-Хисар. По-нагоре е Рупелския проход.
Не можех да мисля за тия места без чувство на благоговение.
Тук е паднал убит и погребан в двора на селска църквица
Димчо Дебелянов – поетът, несмогнал „да се върне в бащината
къща”.
Времето е късо и подробности за неговата смърт не
научихме. Слънцето клони на запад. Точно насреща се издига
гордо величествена планинска купола. Това е Беласица!
Легендарната и пълна с история и минало планина. Цялата
е в зеленина. Така негли, както преди десет века, когато са
ослепени в нейните пазви от гордия византийски император
ония петнадесет хиляди български войници. Жестокост, която
макар и извършена преди десет века е останала в нашата
история. Толкова страшна е била гледката, че видът й с едно
око е струвала смъртта на Самуила. Но дали жестокостта в
отношенията на балканските народи е изчезнала и днес? Кому
не е известна анкетата на Карнеги от 1913 г.? Тя дава отговор
на въпроса къде остана българското население от Тракия;
каква част от него беше избито, каква част прогонено, колко
села разорени. И в Кукуш, родното место на Гоце Делчев, днес
няма нито един българин. И само в Кукуш ли? Някъде, самите
войници се уморили да убиват.
Стигаме крайната спирка. Струма широко се разстила
по равното Серско поле. Железопътният мост е вдигнат. Това
е обикновената му съдба през последните двадесет години.
Три или четири пъти е развалян и пак поправян. Първият път
в общата война, сетне в Гръко-турската, след това по време
на венизеловските метежи пак и сега, при настъплението на
германците. При всяко сътресение, преживявано от Гърция,
първата работа е била тоя мост да се разруши. Сега наши
пионерни части бързо го поправят.
- 28 -
Слизаме при самия бряг. Пак проверка на билети и
багаж. Минаваме моста по разкривени железа и люлеещи се
греди. На срещния бряг всеки се събира с групата си. Аз съм
единствен българин за Солун и оставам сам. Не чувам нито
една българска дума. Но ето, приближава се към мен човек.
- За къде – запитва ме той на български.
- За Солун – отговарям, зарадван, че чувам моя език.
- И ние тамо ке ходиме – казва той и дава вид, че има
желание да продължим разговора.
Запознаваме се. Стана ясно, че е солунски българин –
Сотир Наршанов, живеещ в близкото до Солун село Неохоруда
или Ново село, един от родолюбивите българи и основател
на българския клуб в града. След малко при нас дойдоха още
двама. И те заговориха на български. Казват се Яни Тортопов
и Христо Кандиларов, също от Солун. И тримата заболели да
говорят български. Ходили бяха в Серес по покупки и сега се
връщаха. Общи мисли и чувства ни свързваха. Разправят за
оскъдицата в Солун. Захар не били виждали от началото на
войната, а на сиренето забравили вкуса. Сядаме на сянка край
реката и им разправям накъсо и моята история.
- Ще отиваме заедно, казват и тримата, и няма да те
оставим, докато не намерим сестра ти.
Из върбалака засвири локомотив. Това е солунския
влак. Дойде до самия мост. Наизлязоха гръцки железничари.
Персоналът от тук нататък е техен. Бързо се наместваме
четиримата в едно купе. Навсякъде е препълнено с преселници
гърци. Влакът потегли. Почти ми се не вярва, че от тоя влак ще
слезна в Солун! Навлизаме в Солунското поле – отляво е полето,
а в дясно – последните склонове на Беласица. Спътниците ми
са интелигентни и културни люде. Интересуват се и питат за
всичко в България. Представят си я като земя-рай. И наистина,
при лошите условия за живот в тоя момент за Солун и Гърция,
нашата земя е наистина рай. Тортопов има сродник чиновник
в Асеновград, Кандиларов е от видна българска фамилия в
града, а Сотир Наршанов е истинската дума народен българин.
Има шест деца, а е сравнително млад човек.
- 29 -
- Нека се плодим, казва, България има нужда от синове.
С неописуем възторг говорят за България и с най-
големи подробности разправят всичко каквото знаят за нея.
Такава любов гори в сърцата им, както може би у никого във
вътрешността. Тук разбрах как се цени искреното чувство род и
отечество. Не ще е пресилено ако кажа, че ние в старите предели
на царството, дали от чуждо влияние или от преситеност – не
знам, но сме съвършено чужди на онова чисто, невинно и с
нищо неподкупно чувство с каквото обичат своята народност
и държава тия българи, оцелели през толкова години робство.
Най-трогателна е съдбата на Кандиларов, млад човек, с ясно
съзнание за народността си, а не знае да чете на български.
Не бил виждал българска книга. Не може да се нарадва на
българските вестници и списания, които имам в чантата. Сега
щял да се научи.
Всички гари от Струма нататък са претъпкани с вагони –
гръцки, сръбски, германски, френски и всички натоварени с
най-разнообразни оръдия, дула, колелета, предпазни плочи
с надписи по тях и пр. Това е военна плячка на германците,
събрана от всички укрепления и бункери като се почне от
Гюмюрджина, Шахин, та до Рупел. Всичко това отива там,
отгдето няма да се върне. Каква ирония на съдбата! Гърците
само си ги карат в сини оцапани дрехи и черни загорели лица.
Проверяват за билети. Поискват и моя. Кондукторът го
поглежда и учтиво ми го връща.
- Евхаристо (Благодаря)! – ми казва. Това бе първата нова
гръцка дума, която научих.
Зареждат се гари, все с пълни вагони от споменатата
плячка. Дълги безконечни маневри. Постоянно ги извозват към
Македония. Слънцето се скри. Почна да се смрачава. Разбра се,
че от тук нататък ще вървим по тъмно. Тъй стигнахме Порой.
Тук е сега демаркционната линия. До тук е значи българско.
Войници бавно правят проверката. Най-сетне дойдоха и при нас.
- Хайде, момчета! Тук всички сме българи – и сочим
легитимацията си.
- Българи ли? Няма да ви проверяваме багажа – казва
началникът.
- 30 -
- Та ние нищо и не носим.
- Карайте, няма да гледаме – казва същият и подминава.
- Чакай и да ви светнем – каза друг.
Изгуби се нейде и скоро, за наш хатър, светна целият
вагон. Тъй пътувахме чак до сутринта. Спахме, ядохме, пяхме,
говорихме и сутринта ни посрещна при една съвсем друга
околност. Вижда се, че сме близо до голямо селище – селяни
карат мляко, дърва, зачестиха автомобили, а далеч в хоризонта
се вижда планински скат, отрупан с четвъртити фигури,
приличащи на куп кибритени кутии.
- Те това е Солун – казва един от спътниците ни.
Влакът спира на близка гара. Слизаме, измиваме се и се
приготвяме. Не след много продължаваме. От двете страни на
пътя множество камиони, коли и добитъци. Това са германски
обозни части от групите, които поддържат ред в града. По
колите, плакатите и дрехите на войниците същите знаци на
Саксонската дивизия, които бяха преди време в нашите места.
По-нататък в града срещнах даже войник, който преди три
месеца е бил и в нашето село. Гарата на гр. Солун е както може
би на редки места в света – в средата на града. Влакът забави
своя ход.
- Ето ни в Солун – казва Наршанов.
Слизаме. Всеки се отправя по своята посока. Слънцето
блести насреща. Градът като грамаден амфитеатър е огрят.
Хвърлям общ поглед, за да го обгърна. Чувство на възторг от
миналото и мисли за сегашните войни и променчивости се
преплитат и сподавят.
Старият град! „Притча во язицехъ” през много векове.
Гърците го наричали Тесалоники, турците – Селеник,
германците – Салоники, българите – Солун, а най-старото
му име било Терма. Самото име е история. Навярно някое
племе от Тесалия го превзело с ники (победа) и затуй градът
станал тесалийска победа, т.е. Тесалоники. Други обясняват, че
Александър Велики имал жена Тесалоника и тя е дала името
на града. Дали и тя е наречена тъй след някоя победа (ники) на
Александър в Тесалия, никой не знае. Името на града обаче е
останало и вековете за него са били както дните в нашия живот.
- 31 -
Солун! В първия век на Христа тук е дошъл да работи
и проповядва великият апостол много ученият Павел. Кой
не си спомня апостолът, четен всеки ден в църквите и до
днес за усопшите? „К Солуняном, второго послания светаго
апостола Павла чтениеее!” Тая проповед смутила тогавашните
свещеници идолопоклонници, затова сторили заговор да убият
Павла. Тогава той взел Сила и тайно отишъл в Бер, гдето също
проповядвал. Църквата в Солун обаче преуспяла, затвърдила
се и по време на гонението й дала даже и светци. Св. Димитър,
солунският чудотворец, е патрон на града.
Градът на Светите братя Кирил и Методий! Извор на
българската писменост, гнездо на българската просвета. Той
даде знания на българския род и на вси славяни – книга да четат.
Каква похвала ми се пада какъв поклон? От Бяло море до Нева и
от Черно море до Висла вечно се слави неговото свято име. Без
меч и щит той спечели най-голямата славянска победа. „Вся
язики совенския утвердити, в православии и единомислии”. Та
тук, в тоя град и сред тая дивна природа са живели и работили
тез святи мъже. Тук е родината на нашето А, Б. Гърците ми
разправяха с нескрита гордост, че гръцкият език, особено
старият, е много богат. Като им противопоставих делото на
Светите братя, които не само написали славянската азбука,
но и превели на славянски език цялата Библия, класически
образец за литература и поезия през всички времена и епохи
с всичките думи и обрати на речта, каквито ги има в старите
езици, в това число и гръцкия, нищо не възразиха.
Столицата на Македония! Вратата на Балканите!
Седалище на генерал Сарай. Предмет на раздори, причина
за борби. Средище на българщина. Той никога не ще изгуби
значение за нашия народ корав! Тук стана атентатът на Банк-
Отоман, който разтърси цялата империя. Пословичен ще остане
и атентатът на параход Гвадалкивир. Също и заговорите в двете
български гимназии – мъжка и девическа, от които и помен няма
сега. Не само гимназия, но и основно училище няма сега. Но
българите отново се пробуждат. От тридесет души основатели
на българския клуб през април тая година (1941, б.м.), сега за
няколко месеци само числото им надхвърля десетки хиляди.
- 32 -
Навлизаме в града. Скоро се намерихме в самия център.
Навалица навсякъде. Всеки се занимава със своето ежедневие.
Нови, невиждани досега чувства, ме обвземат. Всичко искам да
видя, всичко да зная. Освен чувство, че се намирам в главния
град, пулсът на Македония и Балканите, пълно със слава и
история, тук нейде се гуши и една моя сестра, която днес идвам
да видя след тридесет годишна раздяла. Тръпки ме побиват и
сърцето някак неестествено тупти. Знае ли тя сега, че идва брат
й от България и надява ли се да види някой свой?
Влизаме в една пивница. Съдържателят щом разбра, че
съм българин и ида от старите предели, идва при нас, чука се
и казва:
- Не че плаща никой! Всичко е от мен. Драго ми е, че
дошъл българин в мойо дюкян!
Чувства към народности свой език, сподавяни и
притискани от десетилетия насам, сега се пробуждат по
най-различни начини. Достатъчно е да чуят да говори някой
български и ще го обкръжат като свой най-свиден брат. Отивам
в клуба. Заварваме 20-30 души, мъже и жени, от най-различни
краища на Македония. Обноски и разговори между всички
като свои, всички като че ли са роднина. Общо учудване и
интерес и към моята подбуда да отида в Солун. Готовност да
ме съпроводят и упътят всички.
Излязохме със Сотир Наршанов. Прелюбезен и услужлив
човек. Не дава на друг да ме доближи, както всички българи,
заболели за своя род и език. Почваме от улица „Комнинон”.
Купих си карта – план на града – за по-лесно ориентиране.
Излязохме на пристанището. Гледка величествена и чудна,
по-горе от всяко въображение. Далеч се синее конусът на
Олимп, а по-отсам простира бряг Кара-борун, летния плаж
на солунчани. Ето в страни и Беяз-куле, за която толкова
много се е писало, слушало и говорило. Представям си я през
1903 година претъпкана с български революционери. Сега
е нашарена с най-различни образи по нея като предпазно
средство от въздушни наблюдения. Сутрин е и морето блести
ослепително при утринното слънце. Два гигантски парахода
дремят навътре в пристанището. Завиваме наново към улиците
- 33 -
в центъра. Давам си сметка за всичко. Навалица по всички
посоки. От тук се открива пак обща гледка към града. Къщи –
големи в центъра и ниски в покрайнините. Улиците в центъра
са прави, а в краищата – криви. Движение на най-разновидна и
разноцветна публика. Всеки бърза по своите работи. Слушат се
всякакви езици – френски, гръцки, немски, арабски, български,
арменски, еврейски и всички може би други. Мъже, жени,
деца, стари, млади бързат по разни посоки. Всичко е модерно
в Солун. Модерни са мъжете, модерни са и жените. Особено
тоалетите им. Фризура – последна дума на модата. Всички
ходят боси. Боси с летни сандали. Както при апостол Павла.
Боси ходят и млади, и стари, и мъже, и жени. Даже и един поп
срещнах със сандали на бос крак.
Градът е разположен амфитеатрално в една широка
гънка край брега с югозападно изложение. Наскоро е валяло
дъжд. Улиците са задръстени с пясък и чакъл. Работници
го разчистват. Паважът е каменен и неравномерен. В туй
отношение нашата София, със своите жълти блокчета, далеч
го превъзхожда. Солун е истинска столица на търговията на
Балканите. В средната част и към гарата на всички постройки
долните етажи са дюкяни. Дюкяни, магазини, продавници,
пивници, представителства, най-разнообразни реклами и
стоки, а в подземията им има запазени стоки, които и за
десет години без никакъв внос нямало да се свършат. Солун е
изключителен град, чудо сред градовете – град с много народи,
богатства, с много история, със старини, с много хубости и
култура, интереси, вкусове, с мръсотия и много бедност. Както
всички големи градове. Привличат погледа височините Еди-
куле. Там извишават върхове и тънки кипариси.
Качваме се на трамвай по „одос Василеос Констандину”,
навлизаме в нещо като парк, мярка се пак Беяз-куле и морето
в дясно, а след няколко спирки и непреживявано сърдечно
вълнение, намираме търсената улица. Бях си задавал въпроса:
„- Пу ине аритмос иненинда? (Где е № 90?)”.
Отправихме се по определената посока. Жилищен
квартал. Улица права, но без точна номерация. След половин
час лутане намерихме „аритмос иненинда”. В къщата никой
- 34 -
няма.__
Излезли са нейде наблизо. Сърцето бие лудо. Дали
наистина туй е къщата на сестра ми? Питаме близкия бакалин.
Той потвърди, че там живее вдовица със сина си.
- Тя е – казва водачът Наршанов.
Припнаха деца да търсят из съседните къщи. От един
ъгъл се зададе жена на средна възраст, досущ прилична на мен
по походка и черти на лицето.
- Тя е – казвам на водача и се готвя за посрещане.
„Брат ти е дошъл от България” – й казали децата и тя
пристъпваше с политане. Едва намери сили да приближи.
- Аделфос!
- Ти си моя сестра!
Мъча се да се владея, за да крепя и нея. Подхванах я,
тя мълчаливо гледа като през мрежа, окопитва се, най-сетне
отваря вратата и ни кани вътре.
Едва тук се съвзема напълно.
- Жива ли е майка? – пита тя.
- Жива, здрава и всички сме здрави. Идвам да се видим и
ти нося много здраве от всички.
Тя плаче и мъчно се владее. Нейна сродница я води в
съседна стая за успокоение.
Денят прекарах в къщи. Имаше много да се говори,
неизказано много, но всичко само загатваме, а оставаме за
после главното. Заидваха любопитни. Веднага се разчуло из
квартала: „Брат й дошъл от България”. Тя ми представи своите
племенници Антигони и Анастасиос. Чудно добри хора. Една
дума българска не знаят, но доброта е изписана по лицата им.
Почнаха веднага да учат български. Слушат разговора със
сестрата и току попитат:
- Ти леги? (Какво казва?)
Тя им превежда. Впоследствие ги снабдих с малък
гръцко-български разговорник.
Същата среща и със сина й. Двадесет годишен момък.
Роден в Америка и още не чул български език. Говори френски,
английски и гръцки, но друг език не знае. Знаех, че английски
и немски си приличат, затова с моя малък немски и той с
английски почнахме да се разбираме. Вечерта споходихме
- 35 -
няколко семейства на гърци, изселени от България в различни
времена – един доктор и един собственик на сладкарско
предприятие. По-сърдечен прием и по-искрен интерес от
тия няколко граждани рядко се среща. Като че виждаха свой
много близък сродник от България. Те са просто задушени от
носталгия по родните места. Въпросите се сипят един след
друг. Питат за всичко, за живи, за умрели, за свои, за чужди.
Пак ще повторя – трябва човек да иде сред тези откъснато
от родните места люде, за да види как се милее за роден
край. Който не е живял в чужбина или изгнание, той не знае
скритите чувства, свързващи човека с мястото, дето първи път
е видял слънце и Божият свят. Колкото и да се мъчат нашите
интернационалисти да проповядват чувство на общност на
земя и родина, твърденията им ще се разбият безвъзвратно
като видят как милеят за своите родни места тия прокудени по
необясними сили на съдбата издънки все пак от нашата земя.
Пък и питам се какви гърци могат да бъдат тия хора, които
носят имена Цанев, Златан, Стамен и др., каквито срещнах на
много места в Драма и Солун? На една майка му е от Стойките,
Смолянско, която и сега си е жива нейде край Солун. Та питам,
каква ще е тая гъркиня от с. Стойките? Хората са си едни и
същи и в България, и в Солун, и в Драма, и в Пловдив. Едни
образи, едни чувства, едни мисли Изключения може да има, но
говоря за общия облик на населението. Това са все българи, по
някакво странно стечение на работите, усвоили гръцки и затуй
провъзгласени и признати за гърци. От всичко видяно и чуто
дойдох до заключението, че ние сме били преди петдесет-сто
години „българогласни елини”, а те са „елиногласни българи”.
Две сили, две стихии са се борили през течение на вековете
и последствията са налице – говор гръцки, а бит и облик
български.
Времето ми е късо, но все пак обходих забележителностите
на града. Първо главното правителствено учреждение – Губерна-
торството - модерна постройка на терасовидна площ от бял
мрамор, като че изваяна от него; старата Беяз-куле; крепостта
Еди-куле, при обсадата на която е паднал славният цар Калоян;
църквата „Св. София”, доволно забележителна по значимост и
- 36 -
старинност; старата триумфална арка на Вия Игнация, известна
под името Камара, по пътя, свързващ Дурацо – Тесалоники –
Филипи със стария град на Константина. Това обаче, което
надмина всяко очакване, е църквата „Св. Димитрий”. Сега
е в развалини. Пожарът през 1917 година не пощадил и нея.
Цялата й вътрешност и предверията й са напълно в състояние да
накара мисълта на човека да преброди тъмното средновековие и
първобитното християнство. При работата по възстановяването
й са прокопани основите й и е отрит един нов, незнаен досега
подземен град. Централна катакомба, няколко молебни престола,
множество килии, подземна кръщелница за езичници, гробници
на духовници с едва оцелял прах по костите им и пр., и пр.
Над всичко това е била изградена старата църква, много пъти
разрушавана и пак възобновявана. Колоните обаче са си едни
и същи запазени през всички векове. Запазени са и главните
мозаични стенописи. Проектът, по който се възобновява сега
тая църква, е върхът на строителното изкуство. Цялата история
и бит на старото християнство като че е възсъздадено в тия
архитектурни фигури и образи. Когато се осъществи тоя проект,
ще бъде слава за Солун, слава и за Балканите въобще.
Близо до „Св. Димитрий” е родната къща на създателя на
нова Турция Кемал паша. Сега е турско консулство. Построена
е и нова сграда, но и старата е реставрирана точно такава,
каквато е била по време на младините на тоя знаменит за
своята нация син.
Погледът привлича и друга старина, означена на картата
като валчеста сграда с надпис „Агиос Георгиос”. Това е
средновековна кръгла църква с обширен салон и купола, сега
преобърната в музей. Видът й е също като тоя на софийската
ротонда „С. Георги”. Разликата е само тая, че солунската е много
по-голяма. Дълга история има тая църква. Турците я завладели
и както навсякъде я приспособили за свое богослужение. Пет
века се е наричала „султан Селим джамия”. Спомен от това
е прилепеното като кръпка каменно минаре, сега с пречупен
връх, което още повече придава вид на старинност на сградата.
Стъмняваше се и не можахме да влезем вътре да видим
музейната сбирка. Това остана при едно второ отиване.
- 37 -
Направихме разходка и по морето. С лодка. Брегът е
отрупан с малки ладийки. Собствениците настойчиво канят
и се конкурират. Подобно едновремешните файтонджии в
Асеновград. Обиколихме пристанището. Гледката от морето е
великолепна. Балканска Венеция. Особено привлича погледа
голяма сграда в късновизантийски стил. С множество колони
и капители. Това е чуждестранният хотел – салон. Архитектът
му е бил майстор в своето изкуство. Дал е форма на една
постройка, която наистина само тук прилича на брега край
морето.
Главните площади са отрупани с коли и камиони с
най-различни марки и държавни знаци. Срещат се много
и с нашенска номерация и инициали СФ, ПД и др. Значи
български. Говорим с шофьорите като познати. Из улиците
често се срещат и български войници. Дошли на разходка да
видят града и след ден-два се връщат.
Явяваме се пред генерала, представител на българското
правителство. Моля за открит лист, за да дойде сестра ми в
България. И тя е при мен. Той иска доказателства.
- Аз съм чужденец тук и никого не познавам.
Доказателството ми е това, че си приличаме. С друго не мога
да ви уверя.
Сестрата се смее, смее се и генералът. Приема значи
доказателството. Гледа мене, гледа и нея. Обяснявам му, че
тридесет години не е виждала роден край, майка, братя и
сестри. От повече разговор няма нужда.
- Добре – каза той – нека замине и заповяда на чиновника
да напише открит лист.
Пак съм във влака. Тоя път със сестра ми. Отива като в
нова земя. Тъмна завеса се сваля от очите й. Не вярва на очите
си, че отива в роден край. Плаче от радост, плаче и от скръб,
че толкова време не е видяла майка. Историята й е интересна.
Търся сгоден момент да ми я разкаже спокойно и надълго.
При нас в купето има интересна личност. Дрехите му
са гръцки, говорът български. Оказа се, че е от Пазарджик.
Българин. Авантюрист. Излязъл от тук преди 8 години.
Обиколил Африка, джунглите. Ходил по морета и океани.
- 38 -
Накрая съдбата го докарала на остров Крит. Било месец април
тази година. Начевали събитията. Не можал да се измъкне.
Останал там. Едвам оцелял жив. С увлечение разправя за
завземането на острова. Войната била в своята стихия. Осем
денонощия безспир смъртта вихрено се носела. Екотът от
топове и снаряди не спирал. Купища железа, части от машини
и коли се трупали. Морето било покрито с трупове и параходни
части. Автомобили и аероплани – безредно разхвърляни. Ужас
и безумие царели над целия остров. От града Св. Никола
останало само купчина камъни. Той се крил и бягал където му
очи видят. Гладен стоял между трупове и сам сега се чуди как
останал жив. Връща се в отечеството си. Като новороден. По
пътищата на Крит намерил хвърлени кутии от наши цигари.
Пазил ги като реликви от роден край. Тежко поема дъх и казва:
„Нийде не е тъй хубаво, както в своята родина!”
Минаваме малки гари.
- Крио неро! – се чуват детски гласове около влака.
Навсякъде тук се продава вода – чаша вода – една драхма.
Дойдохме в Кукуш. Случайна изселница от Асеновград праща
много здраве на своя роден край. Кукуш не мога да си представя
без Гоце Делчев. И следа даже няма от него! Българин нито
един. Всички са избити и пропъдени, а на местата им са
настанени гърци. Каква игра на съдбата!...
Продължаваме към Дойран. Най-забележителното място
по тоя път е Дойрянското езеро. Приятен шум дразни слуха.
Влакът намалява своя ход. Леко плющене на вода. Влакът
спира. Поглеждаме на запад. Дойрянското езеро! Неописуем
пейзаж. Никой художник не е нарисувал подобна картина.
Духа слаб вятър. Езерото се вълнува и плиска. Като че хиляди
лебеди плуват насам. Това са бели вълни. По бреговете се
люшкат дървета. Ако не е слънчевият ден, по-добра илюзия
за Гьотевата Валпургиева нощ не може да се измисли. Нейде в
ляво белеят зидове между зелени орехи. Питам манастир или
селище е то. „Това са развалините на гр. Дойран” ми казват.
Сега сърбите заселили нов град далече на запад. Най-злочеста
съдба имат тия два града – Дойран и Кукуш. Една война ги
разруши, друга ще ги възобнови.
- 39 -__
На север от Дойранското езеро се възправя грамаден
купол – връх Тумба. По-нататък – гребенът Беласица. Пак
история и минало. На юг пък е Круша планина. Това място на
идване в Солун не видях – беше нощ. Сега влакът върви бавно
и всичко може да се види. Полето е засято с царевица. Бойно
място между англо-френци и българи през Европейската война.
Всичко било изорано и сринато от снаряди. След от землянки и
окопи още се виждат. От тая дълбока оран види се полето е тъй
плодородно. Сред една нива още си стърчи железният скелет
на свален самолет. Сега по тоя фронт всичко е тихо и спокойно.
Ето ни пак на демаркационната линия. Гара Порой.
Пак проверка на документите, къса почивка, след което бързо
навлизаме в наша територия. Във вагона почти няма пътници.
Разпиляха се по гарите до тук. Останахме сами.
ИСТОРИЯТА НА СЕСТРА МИ
„Семейството в Станимака (Асеновград), което ме взе
за своя дъщеря – подхвана тя – се състоеше от много добри
хора. Майката на доктора бе същевременно и моя майка. Те
ме пратиха на училище отначало в Станимака, след това и в
Солун. Говореха ми да не мисля за родната си майка, че тя ми
е майка и аз тъй заживях. Тъй отраснах като мислех наистина
нея за майка. Тогава бях девет годишна. Две години след това
(1910) цялото семейство заговори да се изсели в Солун.
- И тебе ще водим, Марика – ми казват. Ти си наше дете.
Аз сама не можех да решавам, пък и много ми бе добре.
Тъй почнах да забравям селото, баща и майка, които от бедност
бяха ме харизали на тия добри хора. После ми разказваха, че
канили баща ми за осиновяване по закон, но той не дошъл и ние
заминахме за Солун. До Пловдив пътувахме с коли, а от там се
качихме на влака, та през София и Ниш – тогава Македония
бе турска – дойдохме в Солун. Там ме дадоха в гимназия и аз
завърших шести клас. Докторът имаше много работа и аз му
помагах в кабинета. Той беше зъболекар. Научи ме да лея зъби
и правя челюсти. С течение на годините станах техничка. Той
- 40 -
и майка му остаряваха, а клиенти имаше много, та кабинетът
без мене не можеше. Държах изпит за самостоятелна работа.
Дойдоха войните. Повикаха и доктора войник, но той се скри
и живя в един чифлик, а през всички тия години аз работех в
кабинета му и тъй се печелеше много. Дойде краят на войната.
Аз бях вече възрастна. По примирието ме взеха за милосърдна
сестра и добих практика. След туй наново отидох в кабинета
на доктора и минаха още няколко години. При мен идваше да
си прави зъби една стара госпожа, виждаше се, че е от богатите
фамилии на града. Един ден тя ми каза:
- Ти, Марика, си много добро момиче. Аз имах дъщеря,
тя много приличаше на тебе, но умря. Като те виждам, за нея
си спомням.
След време пак ми каза:
Много съм те обикнала, Марика и те моля да не намираш
вина в това, което ще ти кажа. Имам момче, щастлива ще бъда
ако ми станеш снаха. Това ми е на сърцето.”
Искаше да ме заведе и у дома си на гости и да се запозная
със семейството й. Синът й, който впоследствие стана мой
мъж, в това време беше войник в авиацията. Когато си дойде,
яви се един ден при мен също да му правя зъбите. Не знаех кой
е. След това казал на майка си, че и той ме харесал. Майка му
след време ми каза за това. Аз не знаех какво става с мен и какво
да правя. Не смеех да кажа никому, пък и вкъщи от доктора
нямаше никого. Ако кажех, страх ме беше да не се разсърди
майка му, която също много ме обичаше. По едно време
госпожата – майка на моя бъдещ мъж, ми каза, че са решили да
ме искат и че тя ще уреди всичко със семейството на доктора.
Преди да стане това обаче, дойде една непредвидена работа,
която измени всичките ни планове и намерения. Отвори се
наново гръцко-турската война. Моят момък трябваше да се яви
във войската, което той не желаеше. При няколко дотогавашни
срещи с него аз бях му разправила всичко за мен, че как не съм
родна дъщеря на доктора, а тяхна храненица и те ми са за баща
и майка. Същинските ми родители са в България и са българи, а
от там и аз съм българка. Той трябваше да знае всичко, за да не
излезе после, че го лъжа. Времената бяха неспокойни, войната
- 41 -
не бе още започнала, но се подготвяше. Един ден годеникът
ми, ние тъй се носехме вече с него, дойде при мен, хвана ме за
ръцете и решително каза:
- Марика, ще дойдеш ли с мен? Още днес! Да бягаме
от Солун, от Гърция! Да бягаме към Европа. Скъсвам с това
отечество. Решен съм ако не ме следиш, да те убия, па тогава
да избягам. Не те оставям тука!
Той беше отчаян. Не искаше да гледа нови кръвопролития.
Аз сама мома, не знаех какво да правя. Мислих, плаках
целия следобед, а никого от доктора нямаше вкъщи, за да се
съветвам. Само бях чула от нейде, че семейството на момчето
е много добро и много ще сбъркам, ако не взема Анастасиос,
тъй се казваше той. Мислих, пак вечерта в определеното време
събрах малко багаж и тръгнах с Анастасиос. Оставих къщата
и съобщих на доктора. Излязохме на улицата. Нищо не знаех,
нито къде ще вървим, нито какво ще става. Но бях напълно
уверена в добротата на Тасо, тъй наричах впоследствие мъжа
ми. Той само ми каза, че ще бягаме под чужди имена, като брат
и сестра, първом със самолет до Атина, а след това с параход
за Цариград и оттам за Америка. Отивах като в тъмно. Какво
щеше да става с мен не знаех. Той бе пилот и имаше връзки с
авиацията. Отидохме край града и със самолет за късо време се
намерихме в Атина. Там ми внуши под страх, че ще пропадне
целия ни план, ако кажа истинското си име, а не името по
подправените документи. Бързахме да се качим на параход. Но
вестта за бягството му ни изпреварила. Дойдоха власти в хотела
и питат за него. Той сам излезе и се сърди, че го безпокоят,
представи се под друго име. Преместихме се на парахода. Не
беше време обаче за тръгване и той ме затвори в една каюта
на дъното на парахода и там стоеше и пазеше докато тръгне.
Не усетих кога сме тръгнали, Когато излязох бяхме в открито
море. Тасо ме изведе и водеше с него. Отидохме при капитана
на парахода и той открито му каза:
- Тази госпожица не ми е сестра, а годеница. Бягаме в
Америка!
Капитанът французин, романтична натура, свива устни,
па не посмя да изпълни наредбите да ни предаде обратно.
- 42 -
Сприятели се с мъжа ми и ни съчувстваше. Даже се заговори за
венчавка на парахода и самият капитан да ни бъде кум. Мъжът
ми беше много добър и весел човек. Веднага спечели обичта
на всички пътници. Тогава научих и бъдещата ми история и
защо именно не стана венчавка на парахода. Моят мъж имал
кръстник в Америка. Собственик на предприятие в Бостън.
Сега се местил в Кеймбридж. Устройвал грамаден хотел и
ресторант за чужденци с представителство. Богат човек и
от добро семейство в Солун. Сега бил дошъл за свиждане с
роднини и близки. При среща с мъжа ми той му предложил да
отиде в Америка и им бъде общо предприятието, тъй като той е
сам и няма никой свой човек. Тасо се съблазнил от новия свят,
в Гърция още повече сега война се готви, бил готов веднага
да тръгне. Изпречвал му се обаче друг въпрос, който много
го мъчил. Това съм била аз. Знаел, че ако отиде в Америка,
няма да се видим повече, пък и не мислил да се връща. На края
всичко открил на кума си.
- Още по-хубаво – казал кумът. Ще водиш и нея.
Много се зарадвал кумът и му представил, че бъдещето
му ще е много по-добро като семеен човек в Америка. А той
бил стар и нямал семейство. Сега бил в Цариград и там щеше
да ни очаква.
Пристигнахме за няколко денонощия, венчахме се и
скоро се застягахме за път. Времената бяха крайни, турците се
остреха силно на гърците и затова трябваше да бързаме.
Качихме се на друг параход аз, мъжът ми и кумът.
Пропътувахме цялото Средиземно море. Слязохме в
Марсилия. След ден-два бяхме в Париж. Столица на Европа.
Голям град. Неизброими булеварди. Тасо имаше голяма обич
към изкуствата. Обикаляхме музеи и изложби. Десет дни
минаха като един. Аз бях вече напълно спокойна с него. Тайно
благославях Бога.
Свърши се разходката в Париж. Един ден през Бордо пак
бяхме на параход. Тоя път в безбрежния Атлантически океан.
Отивахме към новия свят. Зад себе си оставяхме с всичкото им
ежедневие и Гърция, и Европа. Не знаех какво да правя – да
се радвам ли или да плача, нито какво ще стане с мен. Едно
- 43 -
знаех – че съм при човек, на когото напълно се доверявам за
спокойствие и живот. Три седмици денонощно пътувахме, без
да видим суша.
В Америка спряхме в Бостън, а след това в Кеймбридж.
Животът ни протече според мечтите. Като че бяхме напълно
щастливи. Аз нямах никаква работа освен домакинство.
Мъжът ми не позволи да работя зъболекарство, защото
нямахме нужда от повече средства. Америка е богата страна
и тогава се славеше като страна на златото. След две години
ни се роди момче. То бе американче и по рождение и по сърце.
Кръстихме го Димитриос в гръцката църква, а по американски
го наричахме Джим. Тъй му казваме и сега. Дядото и бабата от
Солун почнаха да се интересуват за нас и за внука. Пращахме
им портрети. Това обаче не ги задоволяваше и по едно време
почнаха да ни канят да отидем в Солун да се видим и пак да се
върнем в Америка.
Тъй изминаха още няколко години. Джим стана шест
годишен. По едно време получихме тревожно писмо, че
майката на мъжа ми е болна и може би не ще живее още много,
та последното й желание е да се види със сина, снахата и
внука, па тогава да умре. Мъжът ми много се замисли. Накрая
реши да отпътуваме за Европа. Времената се бяха успокоили
и войната свършила. Взехме малко багаж и детето и пак
се качихме на параход. Пак в безбрежния океан. Този път
пътуването продължи един месец. Времето бе неблагоприятно,
та параходът правеше застой. Щом дойдохме в Солун настъпи
празник за цялото ни семейство.
След не много време старата майка наистина умря.
Тогава ние решихме да прекараме тук още една година, па
тогава да се върнем в Америка. Там ни бе препитанието, затова
там ни бе и сърцето. През лятото както всички солунчани
излизахме и ние на плаж. Случи се веднъж, когато мъжът ми
се бе къпал, простудил се силно, разболял се от пневмония и
за десет дни умря. Не знаех какво да правя! Останах вдовица с
невръстно дете! Сприпнаха се всички роднини да ме утешават,
но нищо не ми помагаше. Пропаднаха всички планове, пък и
- 44 -
за Америка не се решавах сама да замина. Утешавах се с плач
и детето, което единствено ми оставаше.
Минаха четири години. Помирих се с положението си
и живеех при дядото – бащата на мъжа ми, който безумно
обичаше Джим вместо умрелия му син. Подробности по моята
история не го интересуваха. Той бе богат човек и ведно с по-
малкия си син се занимаваше с предприятия за постройки,
строеж на пътища и покупко-продажби на къщи. По едно време
в девер ми заговорило чувство на егоизъм само той да наследи
целия имот на баща си. Почнаха да смятат за свой човек
само Джим, а мене за чужда. Тъй и почнаха да ме третират.
Настъпи смущение. Почнах да слабея. По едно време открито
ми заявиха:
- Ти Марика, си още млада и хубава, та добре ще е да се
ожениш втори път.
Останах като гръмната. Едвам намерих сили да понеса
това. От тоя въпрос най-много се страхувах. С това те искаха
да ме отделят от детето, то да остане с тях, а аз да отида в
други къщи, при други хора. Заживях в отделна стая. Детето
ми идваше ту при мен, ту при стария дядо. Той го галеше и
му даваше всичко, каквото пожелае. Големи мъки преживявах.
Роднините почнаха да ме притесняват, за да ме принудят да се
оженя. Намираха ми и кандидати. Но аз не исках. Не можех да
се отделя от детето. Накрая ми предложиха да напусна къщата
им. Не се грижеха и за издръжката ми. Привикваха само детето
и на него даваха по нещо. Аз бях поставена пред една груба
действителност сама да си търся прехраната. Отчаяние ме
обзе. Колкото и неловко да ми беше, отидох при стария си
благодетел – доктора. Той още работеше в кабинета си и го
помолих да му бъда пак помощничка. Майка му пак ме прие
като своя дъщеря. Времената обаче се измениха, печелеше се
малко, а Джим растеше и трябваше да се издържа в училище.
Мъжовите ми роднини станаха още по-груби. Смятаха да ме
принудят да им оставя детето и да се откажа от всичко тяхно.
Отидох да живея отделно на „одос Аналипсеос”. Оттук почна
най-трудния ми живот. Писах на кума в Америка за Джими
и в какво положение сме. Предложих му, ако ни приеме да
- 45 -
отидем пак в Америка и Джим да замести баща си. Не можех
да припечеля достатъчно. Станах уплашена и мнителна. Боях
се от всекиго. Затова мислих дълго и реших наново да отидем
в Америка и да не се върнем вече.
Представях си Америка като благодатна земя и в
действителност беше така, която приютява всички прокудени
деца, от всички краища на света.
Преди да тръгнем отидох да се съветвам със старата
майка на доктора. Тя бе много добра и ми каза:
- Марика, ти си много добра и щом ще отиваш в Америка,
добре е да се простиш с майка си, па тогава. Рождената ти
майка, в България.
Нови мъки дойдоха за мен. Не знаех нищо за България.
Забравила бях езикът. Имах само смътна представа, че там
нейде в Родопите живеят мои братя, майка и сестри. Живи
ли бяха, не знаех. Сърцето ми се обливаше в жалост като си
помислех. Тъкмо в това време получих първото писмо от тебе
(П. М.). То бе откровение за мен и целия ми по-нататъшен
живот. Разбрах, че майка е жива. Радостта ми нямаше край.
Турих си на сърцето нищо да не правя вече, а да дойда да се
видим. Писах първото писмо, ти пак ми писа и тъй се зареди
нашата кореспонденция, пратих ви портрети, пратихте и вие.
Писмата ти пазя най-грижливо в чантата ми.
Казах й, че ние дълго време сме я търсили и последното
писмо случайно я намерило.
- То е първото, което получих – отвръща тя и продължава.
Почнах веднага да се стягам за път. Настъпиха обаче пак
тревожни времена. Отвори се войната между Гърция и Италия.
Исках да изпреваря това, та си изкарах паспорт. От българското
консулство в Атина обаче ми го върнаха и отговориха: „Не се
позволява отиването в България”. Като че ми отрязаха крилете.
Настъпиха пак мъки и безпокойства. Мъчно се препитавахме.
Че ще отивам в България криех от свекъра ми – бащата
на умрелия ми мъж. Боях се да не ме намрази още повече.
Започнаха и самолети да бомбардират града. Принудиха ме
да правя скривалище. А пари от нийде не намирах. В това
време умря майката на доктора, която ме покровителстваше
- 46 -
и утешаваше. Последните й думи към ме бяха да отида и
потърся майка си. Наскоро умря и старият баща на мъжа ми.
В последно време той беше тежко болен. Синът и снахата не
бяха го гледали добре, та той се принуди да извика пак мене.
Гледах го добре и той много се каеше за горчивините, които ми
беше причинил. Плачеше често и ме молеше да го простя, за да
умре спокойно. Простих му и той умря доволен в моите ръце.
Преди това извика служебен чиновник и ни завеща (на мен и
на Джим) една къща с двор и едно место край града – овощна
градина. Тая къща е, в която ме намери сега. Живея в нея едва
от няколко месеца. Още не съм й се нарадвала като на свой
имот. Градината ще ми дава добър доход, но тая година наемът
си бе взел старият.
Тъй погребах всички стари и останах самичка с детето
ми Джим. С него живеем и в него ми е надеждата. Той иска
да отиде в Америка, но аз не го пущам. Мисля, че няма да се
върне вече!...
През пролетта когато дойдоха германците в Солун,
из Гърция се носеше слух, че България е разорена, всички
градове разсипани и населението пръснато. Не знаех дали сте
живи и къде сте. Затова напосоки писах до тебе писмо да ми се
обадиш. Съобщавах ти също, че сме живи с Джим и че живеем
в своя къща.
- Добре направи – й казах. Поради това писмо дойдох.
Преди туй и ние се безпокояхме за тебе. Затова дадох
радиограма до приятелката ти Елена да ми съобщи жива ли си
и здрава ли си.
- И ето сега съм на път, за да се видя с майка, братя и
близки.
Тъй завърши разказа си сестра ми.
Този път околността и полето не ми направи впечатление.
Всецяло вниманието ми е погълнато от тая тъжна история.
Подканям я непрекъснато да продължава.
В Саръ Шабан тя видя за пръв път български знамена.
Целият град бе обкичен с такива. Чудно нещо! Такова нещо
в миналите досега граници нямаше. А то било хрумване на
коменданта на града. Денят беше неделя и той дал заповед
- 47 -
„да се окичи града със знамена”. Дали чудатост или сериозна
мярка е това, никой не разбрал. Но знамената бяха поставени.
Хората се споглеждаха и не смееха нищо да кажат.
Ето ни пак в Ксанти. Като в роден град. Спираме в хотел
„София”. По-рано е бил „Атина”. Наоколо ресторанти. Ядем
готвени змиорки – сезонно ядене сега. Всеки любопитства да
научи нещо от историята на сестра ми и на мен се налага често
да я разказвам.
На другия ден автомобилът ни понася из родопските
дипли на север. Тя пътува и не може да се начуди на красивите
зелени гори. Такова нещо тя не е виждала нийде.
Пак Елидже. Там намерихме хора и от нашето село.
Общо учудване на връщането ни – като че от царството на
мъртвите.
- Сега ще заколите угоеното теле – подхвърля някой.
- Защо не? Ние сме осем деца. Всички сме живи и здрави
и сега ще се съберем заедно както може би никога вече в
живота си.
Сестра ми говори мъчно български. Повече от тридесет
години не е чула нито дума на своя език. Туй, което е знаела до
девет годишна възраст с него си служи.
В Райково се намериха хора да разбират гръцки. В
Смолян също. Тя гледа и не вярва на очите си. Друга мисъл
обаче я вълнува.
- Кога ще видя майка? – пита тя.
Нощуваме в Смолян. На другия ден телефонирам
в Проглед. Всички любопитстват. Къщата ми се отрупа с
посетители. Втората вечер дойдоха и от село майка и всичките
сестри. Оставили кой каква работа има и тръгнали. Казвам им:
- Тридесет години не сте се видели, тя не можахте ли да
почакате още един ден, ние да дойдем.
- Сърце не трае! – отговарят.
Посрещане, плач, целуване и пак плач.
- Добри души, плачете и се радвайте сега! Друг път
надали ще се съберем пак така!...
От Смолян за Проглед минаваме през Пампорово. Сестрата
дълго време бе стояла в захлас пред вида на тия красоти.
- Авто ми ине гисъ! Парадисосъ ине авто! – Това не е
земя, а рай е това!...
Тъй си дойде загубената сестра, чието идване почувства
цялото село.
Тъй се свърши и моето пътуване из Беломорието до
Солун и обратно, което друг път надали ще се повтори.
Остана невидяна другата част на Беломорската равнина
– Гюмюрджина, Портолагос и Деде-агач.
Но за това дò-пъти...
КРАЙ
- 49 -
ЕПИЛОГ
Както отбелязах в обяснителните бележки историята не
е завършена. Баща ми не е имал време да я продължи, защото
служебната и обществена дейност запълвали изцяло времето
му с други мисли и ангажименти.
След присъединяването на Беломорска Тракия към
България (1941-1944) много родопчани и други от вътрешността
на страната се отправили към „новите земи” да търсят препитание
за по-добър начин на живот, да издирват свои близки останали
преди това там. Наш роднина от Чепеларе, който имал връзки
по „бизнес” дела в Беломорието, също заминал за Солун. Там
случайно се запознал с Рада и нейния син. Когато се върнал в
родния край дал адреса на Мариновци. След 30 годишно мълчание
това била необикновена новина. Започнали да изпращат писма до
Солун. Но, нямало никакъв отговор, защото Рада не можела да
повярва, че има майка, братя и сестри в България и че е българка.
Освен това била забравила българския език и считала за истински
родители своите осиновители. Тогава семейният съвет в Проглед
решил Петър да замине за Солун и да издири Рада.
Пристигането й в Проглед било събитие. Понаучила
малко български език, но така и не могла да свикне с него.
Затова всички в селото я наричаха „гъркинята”. Рада не могла
да се нагледа на природните красоти, на дъхавите ливади и
гори. Всичко тук й харесало толкова много, че решила да отиде
до Солун и да доведе Джими да се запознае с нейните близки.
Пътеписът свършва до тук!
Връщането й в Солун било тъкмо навреме, защото Джими
възнамерявал да замине за Америка. За него истинската родина
била Америка, а не Гърция. Оставането в Солун продължило две
години. За да се издържат Рада започнала отново работата си като
зъботехничка. Но сърцето й било радостно и щастливо, защото
знаела, че там в малкото селце са нейните майка, сестри и братя.
Рада успяла да убеди Джими да заминат за България и
през пролетта на 1944 г. те вече били в Проглед. Джими не
знаел нито дума български език. Но роднините и жителите на
селото ги обгърнали с внимание и добронамереност, та той за
- 50 -
кратко време научил сносно езика. Рада помагала на селяните
като им оправяла зъбите.
Но ето, че дошла датата 9.IX.1944 г. Границата с Гърция
била затворена и те не могли да се върнат в Солун. Така съдбата
отредила да останат в България. Помня стаята, която им бяха
отредили в старата родствена къща. Леля Рада много ме
обичаше. Бях малък и винаги, когато отивах у тях ме питаше: „си
гладен” и ме гостеше с разни вкусотии. Джими беше започнал
работа в гатера на края на селото. Този гатер беше собственост
на селската потребителна кооперация и даваше препитание на
много селяни. Освен бичене и разфасоване на дървен материал,
той произвеждаше електричество за нуждите на селото, но
снабдяваше с електрически ток и курорта Пампорово, който
не беше се разраснал още толкова много. Леля Рада и Джими
се примириха с положението, оставяйки къща и имот в Солун.
Джими свикна с езика и селото и се ожени за Йорданка Такова.
След национализацията на гатера и включването в националната
електрическа мрежа, работата в гатера намаля и накрая бе
затворен. Джими и Йорданка се преместиха в Чепеларе, където
той започна работа като домакин в държавно предприятие. С тях
отиде и леля Рада. Роди им се дъщеря Радка, по-късно създаде
семейство и сега живее в гр. Първомай.
Йорданка обаче се разболяла, не могла да се излекува и не
след дълго умира. Така Джими останал пак с майка си. В Пловдив
на главната улица (където сега е магазинът „Всичко за един лев”)
се помещавал Клуба на гръцките политемигранти. Джими често
идвал в събота и неделя в Пловдив и посещавал клуба. Там се
запознал с Мариана, дошла от Гърция на гости на своя брат
политемигрант установил се вече в града. Джими и Мариана
се сближили и накрая решили да сключат брак. Така Мариана
заминала в Чепеларе. Не след дълго им се родил и син Анастас,
който сега живее в София и има семейство с две деца. След
смъртта, майка му, баща му и баба Рада са погребани в Чепеларе.
Така завършва тази трогателна фамилна сага!
Януари 2010 г.
Александър Маринов
- 51 -

Рада дошла от Гърция
(третата отляво на-
дясно - седнали)
Майка с осемте
си деца, наредени
по възраст. Рада е
третата отляво
надясно)
Рада - „гъркинята“
през 1972 година
- 52 -
СЪДЪРЖАНИЕ
____________Обяснителни бележки.................................................................. 3
Из Беломорието, до Солун и обратно......................................... 5
Историята на сестра ми.............................................................. 39
Епилог.......................................................................................... 49
Приложения ................................................................................ 51__
-__