събота, 31 декември 2011 г.

Българчето от Аляска


Българчето от Аляска

Деян Енев

Влакът за Белград беше излязъл сякаш от музея на социалистическото изкуство на Вежди Рашидов. Но хората, пътуващи за сръбската столица бяхме днешни хора. В купето бяхме аз, един български поет, едно немкинче с гаджето си и българчето от Аляска. Влакът дълго не тръгваше, сякаш участваше в документален филм за състоянието на БДЖ. Майката на българчето от Аляска прекара цялото това време до тръгването на влака на седалката срещу сина си. Гледаше го с тъмните си майчини очи, мълчеше и отвреме – навреме посягаше да го погали. Момчето се дърпаше, все пак бе мъж на близо трийсет години. Беше голямо и спокойно момче. Много голямо и много спокойно, като скала. По едно време каза на майка си да слиза вече от влака и майката послушно слезе на перона и продължи да го гледа оттам с тъмните си майчини очи.

Най-сетне влакът изскърца и потегли. Немкинчето и гаджето му започнаха да си водят записки, като се редуваха да пишат в един тефтер. Попитах ги какво пишат. Описвали пътните си впечатления. За пръв път пътували с такъв влак и виждали такъв пейзаж през прозореца. Явно несретата на Трънския край ги беше докоснала дълбоко. Били кацнали със самолет в Истанбул, там останали няколко дена, после с влак стигнали до София, където също останали няколко дена. Сега щели да разгледат Белград, после Виена и сетне се прибирали в Германия, защото започвал студентският им семестър. Той учел инженерство, а момичето – френска филология.

Аз излязох в коридора да пуша. По едно време от купето излезе и голямото дебело момче. Разговорихме се.

Каза, че пътувал за Аляска. Щял да хване самолет от Белград, защото така било по-евтино. Бил завършил в София библиотекарство. Наистина беше много начетено и умно момче, това си личеше по изказа му. Обясни ми, че работел на нефтена платформа до бреговете на Аляска, бил помощник-готвач, белел домати. Две седмици в океана и две седмици в Доусън, където държал квартира с гаджето си.

Гаджето му била индианка, от местните. На колко години си? На двайсет и осем. От колко години си там? От пет. Четеш ли книги? Ами да, чета, в интернет. Какви са хората на платформата? Всякакви, от цял свят. И добри, и лоши. Приятели имаш ли? Има още едно българче, с него си другаруваме. Нося му сега ракия, да опита, че той не успя тази година да се върне в България. А в градчето как ви минава времето? Много не излизаме, защото приятелката ми е малко дебеличка и се притеснява. То и аз доста напълнях и сега сме си лика-прилика. - Момчето се засмя. - Седим си вкъщи и слушаме музика. Излизаме да хапнем навън. Така.

- А индианката запозна ли те с роднините си?

- Да, ходихме им на гости. Между другото, шарките по носиите на старите индианки удивително приличат на нашенските. Открих подобно наблюдение у Алеко Константинов, в „До Чикаго и назад". Дори се помъчих да запомня пасажа, защото наистина самият аз останах смаян. Как беше у Алеко? Нещо такова: "В изложението имаше няколко колиби индианци: типът на индианките много напомня типа на нашите шопкини; има голямо сходство в костюмите и труфилата на индианките и шопкините; те също така си заплитат косици и си закриват лицето, също се причесват, носят същите металически дрънкала и... вярвате ли? - пеят почти тъй, както шопкините. Покъщнината им - чергите, кърпите, нашивките, ризите като че са ги краднали от нашите селяни.

- Пустият Алеко! - момчето се засмя и се прибра в купето.

Аз останах до Белград в коридора на влака, пушех цигара от цигара и присвивах очи срещу летящата край сваления прозорец нощ. И сякаш още виждах погледа на майката, тъмния и страшен поглед на майката, като на вълчица. Такъв, какъвто го запомних от перона на софийската гара.

Мислех си как ли изглежда България от Космоса, набучена като игленик със стотици хиляди такива погледи, които опасват земята и стигат до другия й край. Чак до Аляска.

Добре поне, че носиите на старите индианки приличаха на носиите на нашите баби. В далечния Доусън това сигурно много помагаше.

Пустият му Алеко!


http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1120890