BEZDOMNY, БЕЗДОМНИЦИ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА, BEZDOMNY, BENAMIS

<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<< Може да са “вмирисани и евтини” , но източноевропейските имигранти в Англия се борят за кокала на една нога с останалите В навечерието на празника Трифон Зарезан, или както го отбелязват по тукшните стандарти “Св Валентин”, звънна стар познат. От дума на дума ми заразказва как протича животът му в Англия и с какво се занимава по цял ден “Докато търся по-свястна работа, поемам повиквания от разни кметства. Градовете, в които пътувам изобилстват от имигранти от Източна европа. Повечето от тях говорят руски, а някои - и други славянски езици, включително български. Излишно е да обяснявам, че за протестантския английски мозък славянските езици, източноевропейците и всичко свързано с източна европа се побира в едно изречение "лошо миришещи бедняци, евтина работна ръка, които имат нахалството да са бели, а не черни, при това, някои от тях - католици." Англичаните не си правят труда да произнесат едно елементарно лично "източноевропейско" име, ако и то да е написано с безупречна английската транскрипция, а от фамилните имена бягат като дявол от тамян. Налага се моята намеса. Съвсем друг е случаят с индийските, иракчанските, африканските, пакистанските, китайските, португалските, карибските и останалите имена, с които англичаните свободно боравят от векове - по простата причина, че произхождат от бивши им колонии или субколонии. Подобна суетня при произнасянето на имена е редовна практика в учрежденията, където се редят на дълги опашки "източноевропейските имигранти". Кои са тези учреждения и каква е причината, поради която нашего брата се реди на опашки? В някои случаи става дума за търсене на работа, но болшинството се редят за...търсене начин да не се работи и пак да се получават пари. Пенсии, социални жилища, помощи за инвалидна група, социални помощи, надбавки за деца, социално слаби...На подобни срещи присъствам от сутрин до мрак - било на място в определена поликлиника, или - по телефона. Един пресен пример Ядвига*, 58 годишна латвийка чака нервозно прегледа с лекаря-индиец. Тя живее в Англия от три години, но първоначално е работила в някаква фабрика за лалета на 200 км от сегашното и местопребиваване. Тъй като работата с лалетата приключила, Ядвига се преместила в града, където се развива действието. Тук тя не работи. Една приятелка я посъветвала "да отиде на лекар". Заедно с нея днес в поликлиниката чака двайсетгодишният приятел на сина й, който поназнайва английски. Ядвига въобще не говори езика, но затова пък е донесла епикризата от един лекарски преглед в Рига. Епикризата е написана наполовина на латвийски наполовина на латински, което ужасно утежнява положението, тъй като лекарите в Англия не ползват нито единия, нито другия език. За латвийския е разбираемо, но как така лекарите в Англия не отбират от латински - това и за Ядвига, и за мен остава необяснимо. Защо се е стигнало дотук, че тази на пръв поглед здрава права жена носи епикриза, при това - продружена от рентгенова снимка? Много просто. Ядвига се е наредила на дългата опашка за прегледи, с които тукашните власти "доказват", че пациентът принадлежи към определена инвалдина група и като така - следва да получава помощи от правителството. Помощите се израдяват в чек, който "пациентът" получава всяка седмица. Паричните помощи варират от ХХХ лири нагоре. С тези помощи /за разлика от Латвия, Литва, Естония...и България/ английският "пациент" спокойно може да преживее и даже да отиде на курорт. Е, какво да говорим...” ПС Имената на лицата са измислени Анна Койчева

"Родопските Комити разказват"...

КАК СЕ СЪЗДАДОХА КНИГИТЕ „РОДОПСКИТЕ КОМИТИ РАЗКАЗВАТ”
И „БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИ
УЧАСТНИЦИ”
Александър Маринов
През 1932 г. в Смолян се състояло едно знаменателно събитие – честване 20 години от освобождението на града и Родопите от османско иго. Тържеството било ор­ганизирано от началника на гарнизона и командир на дружината в новата тогава казарма подполк. Никола Попноев (син на известния свещеник Ной Ангелов). За пър­ви път в Средните Родопи се провеждало такова тържество. На сегашния площад „Свобода”, който тогава представлявал ливада, била издигната естрада, свирила военна музика, развявали се знамена. На подиума били поканени живите участници в Македоно-Одринското революционно движение от 1903 г. (познато като „комитликя") и в Балканската война от 1912 г. Те били облечени в оригинални четнически и войнишки униформи, препасани с паласки и бойно снаряжение, поради което предста­влявали живописна гледка. Накрая, един от тях – Христо Лакудата, произнесъл кратко, прочувствено слово за това как са се бо­рили по време на комитското движение и войната, водени от родолюбиви чувства и патриотично вдъхновение. Имало и една жена – „комитка" Шина х. Тодорова.
Петър Маринов - чиновник тогава в Архиерейското наместничество в Смолян, присъствал на тържеството. Наблюдавайки събитието, на него му хрумнала идеята да разпита и запише разказите на живите все още участници в комитликя и в Балканска­та война. Той добре разбирал, че с течение на времето тези хора един по един си оти­вали, а с тях и спомените за участието им в историческите събития по тези места. Така в продължение на няколко години той ги посетил и в непринудени разговори успял да запише десетки страници от раз­казаното. Тогава не е имало магнетофони, касетофони и друга техника и всичко се е записвало на ръка. С всеки изминал ден папката набъбвала. Но това бил все още „суров" материал. Петър Маринов въз­намерявал той да послужи за написване на роман със сюжет от тези събития. В основата на романа били събитията в с. Проглед, което за известно време е център на Македоно-Одринското революционно движение и тук били записани най-много участници. Романът имал вече заглавие – „Кръстата гора” (така били известни Средните Родопи в историческите изво­ри). Написана била и първата глава „Село Проглед” (вж. ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а. е. 77). Ho... добрите намерения не се осъществили докрай. Вихърът на живота отнесъл Петър Маринов в друга насока. Новообразуваната Българомохамеданска културно-просветна дружба „Родина” през 1937 г. погълнала изцяло творческите му сили за укрепване и развитие на Дружбата. Романът бил изоставен, а папката със запи­сите дълги години стояла в забвение.
След 9.IX.1944 г. смолянските ръково­дители на властта ликвидирали Дружба „Родина” като „фашистка” организация, без да оценят родолюбивата й и патри­отична дейност. Нейните учредители и ръководители били преследвани, унижава­ни, изпращани в лагери и изправени пред Народния съд. Забранено било да се печата каквото и да е от Петър Маринов и дори „кракът му да не стъпва от Рожен надолу”. Така близо 10-15 години П. Маринов не можел да издава и печата нищо. Пробив направил писателят Николай Хайтов, с когото се познавали отдавна. Като главен редактор на сп. „Родопи" допуснал да се печатат в няколко поредни броя негови исторически статии и очерци, народни остроумия и фолклорни материали.
Спомням си, когато Николай Хайтов посещаваше Пловдив, идваше у дома. Аз отварях вратата, а той с благата си усмивка питаше:
- Сандо, тук ли е „патриарха”? (Така наричаше той баща ми – „патриарх на родопското краезнание”).
И започваха едни дълги разговори, разглеждане на ръкописи, спомени за „минало-незаминало”, разказване на родопски остроумия и зевзелъци, но и обсъждане на важни проблеми, свързани с миналото и настоящето на родопския край. В повечето случаи Хайтов слушаше внимателно и от време на време задаваше въпроси. Майка ми слагаше върху печката в кухнята чер­вени родопски картофи, захлупваше ги с голяма пръстена паница, за да станат слад­ки и сипкави като „кестени", изваждаше от домашната туршия и Хайтов похапваше с наслада и удоволствие.
При едно такова идване (в началото на 60-те години на миналия век) баща ми показал папката със записите на комитите и участниците в Балканската война. Хайтов я разгледал и изказал мнение, че тя не става за роман, но ако се „пипне”, ще се родят интересни разкази. Оттогава минало доста време. Машинописка преписала на чисто и с голяма разредка записите. Баща ми дал екземпляр на Хайтов да работи по него както намери за добре, но с условие името му да не фигурира никъде, защото неговите отрицатели ще спрат печатането. В про­дължение на две години Хайтов извършил огромна работа върху машинописа. Най-напред се запознал с наличната литература за Македоно-Одринското революционно движение и Балканската война, за които малко знаел дотогава. След това разделил материалите и ги обособил отделно за комитите и отделно за Балканската война. Тъй като записите са правени в минало свършено време, повечето в трето лице на глаголите, Хайтов споделил, че е добре те да се пренапишат от първо лице. Той се беше вече утвърдил като писател със сочен, картинен и цветист език в разкази от първо лице. Наложило се някъде да преразказва, съкращава, съпоставя и размества мате­риала, но само езиково, а фактологията си останала същата. По този начин разка­зите станали по-живи, по-одухотворени и по-сочни. В процеса на работата между двамата се уточнявали различни детайли – как да се подредят разказите, къде е въз­можно да се спомене неговото име и т.н. Уточнило се и заглавието. Отначало било само „Родопските комити”. То обаче давало представа за историческо изследване или очерк, затова Хайтов предложил заглавието да бъде „Родопските комити разказват”. От това веднага проличал живият език на разказвачите.
Но работата на Николай Хайтов не свършила до тук. Той написал по един прекрасен предговор за двете книги. От тях личи, че е прегледал огромна литература по въпроса, проучил различни документи и исторически извори, за да ни предста­ви картината на случващите се събития, превратностите на епохата и личностите – автори на записите, увлекателно и с от­говорност за историческата достоверност. Предговорът към комитите представлява цяло научно изследване.
Ето какво пише той в него:
„Какво представлява тази книга? По­вест, роман, историческо изследване?
- Нито повест, нито роман, нито пък историческо изследване в обикновения смисъл на думата: тази книга в основната си част е съставена от разказите на самите „комити" - участници във въоръжената борба, записани около 1932-1933 г., когато повечето от тях са били живи, здрави и с все още запазена памет!”
Някои от разказвачите повтаряли едни и същи факти и случки, затова Хайтов вклю­чил само тези, които били по-колоритни, живописни и характерни.
Така книгата включва 33 спомена, между които и на две „комитки” – на спо­менатата вече Шина х. Тодорова и Дана Щаврочина от с. Момчиловци. С невклю­чените в книгата разкази читателят може да се запознае в машинописите, съхранявани в личния фонд на П. Маринов в Държавния архив - Пловдив.
Отначало се предвиждало книгата да бъде отпечатана във Военното издателство поради характера на съдържанието, но по-късно с тази задача се заело издателството на Отечествения фронт и през 1972 г. тя вече е на книжния пазар.
По същия начин е подготвена и кни­гата „Балканската война в спомените на съвременници и участници”. Отпечатана е във Военното издателство през 1937 г., т.е. една година след „комитите”. Подбрани са 16 разказа, литературно обработени от Николай Хайтов. Негов е и предговорът, в който прави характеристика на времето, въодушевлението и готовността на насе­лението да се бие срещу поробителя и то с чувство „като че ли не отива на война, а на сватба!”
„Тази славна епопея на българския военен дух – пише Хайтов – не личи нито в цифрите, нито в диспозицията на военните части; тя най-добре се усеща в простичките разкази на редовите учас­тници в Балканската война, които по една щастлива случайност са били записани и запазени, за да имаме удоволствието да ги четем и да се гордеем, че когато потрябва, българинът знае как да брани своята земя, своето отечество!”
Защо написах всичко това? И днес все още ме питат познати и непознати - защо баща ми е позволил на Николай Хайтов да издаде книгите от негово име, че Хайтов е „окрал” материалите и други машинописи и по този начин П. Маринов бил „измамен и ощетен”!
Искам да заявя от високата трибуна на сп. „Родопи”, че истината е такава, каквато съм я описал по-горе. Живите все още бивши смолянски ръководители на властта не смеят да признаят, че с петното „фашист”, което те лепнали тогава на П. Маринов, пресекли всякакви пътища за неговата творческа и обществена изява. И благодарение на непредубедеността на Н. Хайтов, без да се съобразява с конюнкту­рата на деня, книгите видяха бял свят, за да оставят на поколенията свидетелства на участници в тези събития. Наред с офици­алните документи, те дават допълнителни знания, важни и съществени за проучва­не миналата на Родопския край. И нека веднъж завинаги се спре със спекулацията за „кражбата” на Н. Хайтов и авторството на двете книги. Такова е било желанието на баща ми! Важното е, че ги има и са ос­тавили своя знак!

сп. „Родопи”, кн. 5-6/2009 г.