СТАРИЯТ КЛОН
Преди разклона по
пътя към парка има едно училище. Открай време вечер по поляните се събират
дечурлига на групички и хвърлят клони, съчки и каквото им
попадне по минаващите коли. На няколко пъти пожарна и полиция се опитваха да ги
разгонят, но без файда. В Англия няма бригади нито лагери и през лятото
дечурлигата скучаят.Три годинипот живота ми минаха в това училище. По време на
изпитите играех ролята на квестор на децата, а вечер – учех
възрастни англичани на български. Но с времето модата на евтините български имоти отшумя. Пазарът се насочи към Албания иЧерна
гора и учители по български спряха да се търсят. Не ме викат и за квестор. Явили са се други мераклии, дето за пет лири на час
не просто ходят из редиците и се усмихват като мен на преписвачите, ами направо
ги гонят. За всеки изгонен надницата се завишава с петдесет пенса.
...Започнах да
преподавам на чужденците от немай къде. Работа
в Англия за емигранти трудно се намира. Един ден прочетох във
вестника, че в училището до разклона търсят учител по български и по разни други предмети като шев и кройка,
градинарство, език на тялото и прочие , и – кандидатствах. Други българи в нашето село-град
сигурно тогава е нямало , или пък ако е
имало – не ги е интересувала такава длъжност. Приеха ме веднага и на първи
септември вечерта се явих в училището. Разписах се в тетрадката, попитах коя е
стаяата ми и отидох да си подредя учебните материали. Казали ми бяха, че ще
имам „петима клиенти“, та за всеки бях направила по един свитък – българската
азбука и картата на България. Така се почна моята „кариера“ на преподавател по български – сляп
слепци да води. Докъм третата година
изучих моите „ученици“ да разпознават буквите и да четат и пишат елементарни
думи. Един по-буден даже се заплесна да купува имот във Варна,за да продължи да
практакува , а възрастната семейна двойка англичани, дето вече си бяха купили цял палат барабар с басейн някъде в
Ловешкия балкан, се заеха да издирват
рецепти за български манджи. Научих ги кога е националният ни празник и, че на 24-ти
Май всяка година празнуваме деня на нашата писменост. За първи март
задължително подарявах на всички по една мартеница и им разказвах за произхода
на този празник. Кой знае как сега си
скубят косите горките и съжаляват за набързо купените уж евтини имоти , а то
строени-недостроени зандани, замислени да стават хотели . Но не ми беше за
това думата.
...Вечерните
класове приключваха в девет и половина и като се приберях, дълго не можех да отърся от плещите си преживяното усилие
да преподавам . Да си учител значи и да си и добър актьор, а мен в това
много не ме биваше.Виж, Мерилин–
учителката по език на тялото от съседната стая – пееше и играеше с учениците си
и даже им носеше домашно приготвен пудинг. Аз се придържах към строгия
академичен ред, поправях грешките с червено и възлагах домашна работа на моите
питомци.
Минаха години. Със
спестените от даскалъка пари тръгнах
по изпити и доста зор видях, докато се върна към сегашната си профеския . Един
ден в кабинета влезе старшата фармацевтка. Подаде ми няколко празни болнични листа и ме помоли да изпиша неообходимото лечение за новоприетите пациенти. Сторих го и върнах листовете на нейното бюро, та да почне да прави заявките. Не щеш ли тя пак
почука.
-
Много се извинявам, - каза, ама тук не е много ясно както
сте написали четворката – четворка ли е или седмица?
Надебелих четворката и тъкмо да ѝ кажа довиждане, тя пак
ми връща листа
-
А може ли и тук да поясните – това десетица ли е?
Погледнах я и аха
да кажа нещо напреки, в кабинета влезе един колега. Той е от българите –
мохамедани, дето навремето са се изселили в Турция. Иначе е от Триград и с него си говорим на български. Моите корени са също е от Родопите и той е единственият земляк
в Англия, когото познавам. Завършил е в Турция, а от няколко години се е върнал в България и сега даже прави аспирантура в
Пловдивдския университет.
-
О! Ама на мен вече ми се скараха за това – провикна се
той – ти не знаеш ли , че тук по друг
начин пишат цифрите?
-
Аман от техните
измишльотини! – възнегодувах начаса аз -
Не стига, че ми смениха
името и от Анна ме периначиха на Хана за
„по-кратко“ , не стига, че пишат с лявата ръка и не знаят собствения си
правопис, не стига, че от мерки и теглилики нищо не разбират и мигат като им
кажеш метър или килограм, а сега и с техни изкилиферчени четворки и единици искат да изографисат света. Това прилича бетер на потурчване. Аз навремето съм учена да пиша четворката с
ченгелче, седмицата с байряче по
средата, а единицата – с човка. Така ни е преподав другарката Сандулова в
нашето 126-то училище. Колко бой през пръстите е имало ако някое ченгелче не е
изписано както подобава...
Аптекарката слушаше и мигаше изненадано, че си говорим на
някакъв неразбираем за нея език. Казах ѝ,
че занапред ще пиша и с цифри, и с думи,
за да не възникват недоразумения. Малко повече писане нямаше да ми навреди,
поне щях да съхраня българските ченгелчета и байрячета. Тя
остана слно впечатлена, а аз - от
доволна предоволна. На вратата се извърна и ме попита дали ще имам против да
уча и други новодошли колеги „от Континента“ как да пишат „правилно“ единицата,
седмицата и четворката.
Сетих се за тази случка оня ден като разреждах багажа. От една стара
тетрадка със стихотворения, дето съм си донесла
от България за спомен, прошумоля свитък
тънки излиняли листа с машинописен текст върху тях. Писаното беше под индиго,
а ченгелчетата на буквичките г и т бяха надупчили хартията. Дядо* удряше
много здраво върху клавишите – това няма да го забравя. Машината му – една
стара „Адлер“ сега се съхранява в музея в Смолян, а всичките му творби,
публикувани и издадени след смъртта му
от вуйчо**, са подредени в специален фонд в Държавния архив в Пловдив.
Върнах се вкъщи и
намерих тоя свитък с излинелите листа: Погледнах текста и веднага разпознах
текста – беше копие от Дядовото описание
на нашето родословно дърво. Ще да
е било писано в края на 80-тте, след като продадохме къщата в Чурен . Тогава скришом
съм пъхнала един екземпляр да си имам за спомен в София, а от София ето го и
тук сега :
* Петър Маринов /1903-1998/- Родопски краевед, историк,
учител и книжовник**
Александър Петров Маринов – историк, бивш директор на Държавен Архив - Пловдив
„...Аз съм се
родил в 1840-та на 4-ти март. Като съм станал на 6-7 години, захванала съм да следвам
в училище и до 9-10-тата си година съм можел да науча тогавашните учебни –
буквар, Октоих, Псалтир и Апостол и да писувам имена и цифри.
Потребно е да
кажем, че тогава бе всичкото по гръчки – четиво,п исване и смятане. Ей! От тука
нагоре няма какво да се учи, казваха учителите. Сега трябва да се учи език!
Затова баща ми завежда ме на Ташюс /остров Тасос/ да се уча за терзия и гръчки език.Тука му е
мястото да кажем, че в тогавашните времена, който не знаеше гръчки да говори не
струваше за нищо. Три зими по 3-4 месеца нард ходих до Ташюс, най-после в 1864
като се ожених на 16-ти август, учителствувах
на година за 6 лири и колкото можех, шиех в училището. Аз рекох на
жителите, че ще мога да уча децата и на български, който желае, защото аз и
по-напред четях, пеех някои тропари в църквата, като си имах няколко словенски
книжки – Чесослов, Светче и Апостол на простобългарски. И тъй ми донесоха
буквар от Татар-Пазарджик, печатан в Белград на славянски език. За 1866 г. Имах
надежда пак да ме условят за учител, но поп Манол каза:аз ще ви дам за учител
мой Вочо за 300 гроша. И тъй останах празен, затова отидох в Правуща с читаклии
да шия саилък. Като си дойдох, хванаха да ми казват нашите по-първи: Марине!
Хай ще да теопопим да си имаме в новата църтва и поп. Това лято ще да я осветим
и попът да си ни е готов. Ти биваш за поп, че знаеш и български, казват те.
Бива – казах, но като няма в Пловдив владика? Те /първенците/ казваха: Ние не
знаем, затова сам си помисли! Ние те искаме и обичаме да си ни поп. Пък от
владишки и попски работи не разбираме. Тогава аз отивам в Рилския метох в
Пловдивда питам архимандрита. Бива! И ми даде българска книга, да види как
чета. После ми даде и гръцка, накара ме, та си записах името господин Марин, за
което каза Много добре! А да ме изпита от Закон Божи, Вехти и Нови завет,
граматика, география, история и подобни – нема за което. Ако хванеше да ме
пита, не щях да мога да отговоря, че не бях учил, нито знаех. Денят бе 11 май-
Свети Кирил и Методий и се празнувае много тържествено. После попита ме
архимандритът Имаш ли свидетелство от селото? Нямам – казах. Аз съм дошъл само
да питам, та ако има чалъм, тогава ще искам свидетелство. Той ми каза: Ако ти
дадат свидетелство от селото и се подпишат повечето, даже и поп Манол, тогава
бива, инак не бива.Тогава аз пращам дядо Вълча, който бе заедно с мене, а аз
оставам тамо да чакам до дргия пазар, понеже ме бе и срам да дойда да кажа, че
ще ставам поп. Дядо Вълчо като дошъл, казал за потребното и така се зарадвали и
направили свидетелство. Донесе го баща ми – на гръцки подписали се мнозина и по
Манол, но всичките подписи гръцки, за което се и почуди архимандритът и каза:
Та всички ли са гърци в Чепеларе? Няма ли един българин? Аз казах: всички са
българи, ала не знаят български да четат и пишат.После ми каза: Ти ако мислиш
да четеш в църквата и по къщите гръцки, не бива да сипоп, но като разбрах, че
знаеш и български, бива да станеш поп и колкото можеш да се трудиш – да
въведете български да четете в църквата и в училището... Тогава той взема това
свидетелство и ми направи друго от негова страна, с което да отида до
маронийския владика Антима да ме ръкоположи свято и така тръгвам с баща си и
отиваме на Енидже...Утрешният ден бе 10-ти юни, събота и щеше да служи
владиката на Свети Димитра в манастира извън селото. Там ме ръкоположи за
дякон, а в неделя, света, в селската църква „Света Богородица“ на 11-ти, накара
ме тамошния свещенник Павли да служа литургия, като ме учеше и как да работя и
подобни...На 20ти дойдохме си в село, събрали се роднини, комшии, посрещнаха ме
като че ме не знаят... Какво е това? Нов поп! Но поповски работи, длъжности,
тайнства с обряди и подобни знае ли? Не! Ама кой го пита? Никой! Но както и да
е, станах поп – сляп слепци да води. И така до 1-2 години, не познаваше се, че
не зная, ами мислеха, че съм достоен. Но като се залових да търся да чета
български книги, свещеннически, църковни и прочие...тогава захванах да
познавам, че аз не съм бил достоен за свещенническия чин! Но да го оставя не е
грях, ами ме е срам от хората, а и трябва да храня жена деца, та мислех за мир и тяло, а душата
остава, но благодарение на сетното ми учение, като помислих: човек се учи до
старост!, тъй и отпосле се научих малко повече, отколкото знаех отнапреде, но
пак не колкото трябва, защото на старост човек не запомня – клон от дебело
дърво отрязан! “***
*** из „Родът
Мариновци-Караджовци“ - “Записки на Марин Караджов от Чепеларе, съхраняват се в
ТД „Държавен архив“ – Смолян, ф 412 К, оп.1а.е.3 л 1-35