неделя, 28 юли 2013 г.

СТАРИЯТ КЛОН




СТАРИЯТ КЛОН

 На Деян

Преди разклона  по пътя към парка има едно училище. Открай време вечер по поляните се събират дечурлига на групички и хвърлят клони, съчки  и каквото  им попадне по минаващите коли. На няколко пъти пожарна и полиция се опитваха да ги разгонят, но без файда. В Англия няма бригади нито лагери и през лятото дечурлигата скучаят.Три годинипот живота ми минаха в това училище. По време на изпитите  играех ролята  на квестор на децата, а вечер – учех възрастни англичани на български. Но с времето  модата на евтините български имоти  отшумя. Пазарът се насочи към Албания иЧерна гора и учители по български  спряха да  се търсят. Не ме викат и за квестор. Явили  са се други мераклии, дето за пет лири на час не просто ходят из редиците и се усмихват като мен на преписвачите, ами направо ги гонят. За всеки изгонен надницата се завишава с петдесет пенса.

 ...Започнах да преподавам  на чужденците от немай къде. Работа в Англия за емигранти   трудно се намира. Един ден прочетох във вестника, че в училището до разклона  търсят учител по български  и по разни други предмети като шев и кройка, градинарство, език на тялото и прочие ,  и – кандидатствах. Други българи в нашето село-град сигурно  тогава е нямало , или пък ако е имало – не ги е интересувала такава длъжност. Приеха ме веднага и на първи септември вечерта се явих в училището. Разписах се в тетрадката, попитах коя е стаяата ми и отидох да си подредя учебните материали. Казали ми бяха, че ще имам „петима клиенти“, та за всеки бях направила по един свитък – българската азбука и картата на България. Така се почна моята  „кариера“ на преподавател по български – сляп слепци да води. Докъм третата година  изучих моите „ученици“ да разпознават буквите и да четат и пишат елементарни думи. Един по-буден даже се заплесна да купува имот във Варна,за да продължи да практакува , а възрастната семейна двойка англичани, дето вече си  бяха   купили цял палат барабар с басейн някъде в Ловешкия балкан, се заеха  да издирват рецепти за български манджи. Научих ги  кога е националният ни празник и, че на 24-ти Май всяка година празнуваме деня на нашата писменост. За първи март задължително подарявах на всички по една мартеница и им разказвах за произхода на този празник. Кой знае как сега  си скубят косите горките  и съжаляват за  набързо купените  уж евтини имоти , а то строени-недостроени   зандани,  замислени да стават хотели . Но не ми беше за това думата.

...Вечерните класове приключваха в девет и половина и като се приберях, дълго не можех да  отърся от плещите  си преживяното  усилие  да преподавам . Да си учител значи и да си и добър актьор, а мен в това много не ме биваше.Виж,  Мерилин– учителката по език на тялото от съседната стая – пееше и играеше с учениците си и даже им носеше домашно приготвен пудинг. Аз се придържах към строгия академичен ред, поправях грешките с червено и възлагах домашна работа на моите питомци.

Минаха  години. Със спестените от даскалъка пари  тръгнах по  изпити и доста зор видях, докато  се върна към сегашната си профеския . Един ден в кабинета влезе старшата фармацевтка. Подаде ми няколко празни  болнични листа  и ме помоли да изпиша неообходимото лечение  за новоприетите пациенти. Сторих го и върнах  листовете на нейното бюро, та  да почне да прави заявките. Не щеш ли тя пак почука.

-          Много се извинявам, - каза, ама тук не е много ясно както сте написали четворката – четворка ли е или седмица?

Надебелих четворката и тъкмо да ѝ кажа довиждане, тя пак ми връща листа

-          А може ли и тук да поясните – това десетица ли е?

Погледнах я  и аха да кажа нещо напреки, в кабинета влезе един колега. Той е от българите – мохамедани, дето навремето са се изселили в Турция. Иначе е от Триград и с  него си говорим на български. Моите корени са  също е от Родопите и той е единственият земляк в Англия, когото познавам. Завършил е в Турция, а от няколко години се е  върнал  в България и сега даже прави аспирантура в Пловдивдския университет.

-          О! Ама на мен вече ми се скараха за това – провикна се той – ти не знаеш ли , че тук  по друг начин пишат цифрите?

 

-          Аман от  техните измишльотини! – възнегодувах начаса аз -  Не стига, че ми  смениха името  и от Анна ме периначиха на Хана за „по-кратко“  , не стига, че  пишат с лявата ръка и не знаят собствения си правопис, не стига, че от мерки и теглилики нищо не разбират и мигат като им кажеш   метър или  килограм, а сега  и с техни  изкилиферчени  четворки и единици искат да изографисат  света. Това прилича  бетер на потурчване. Аз  навремето съм учена да пиша четворката с ченгелче,  седмицата с байряче по средата, а единицата – с човка. Така ни е преподав другарката Сандулова в нашето 126-то училище. Колко бой през пръстите е имало ако някое ченгелче не е изписано както  подобава...

Аптекарката слушаше и мигаше изненадано, че си говорим на някакъв неразбираем  за нея език. Казах ѝ, че занапред  ще пиша и с цифри, и с думи, за да не възникват недоразумения. Малко повече писане нямаше да ми навреди, поне щях да съхраня българските ченгелчета и байрячета.  Тя остана  слно впечатлена, а аз - от доволна предоволна. На вратата се извърна и ме попита дали ще имам против да уча и други новодошли колеги „от Континента“ как да пишат „правилно“ единицата, седмицата и четворката.

Сетих се  за тази случка  оня ден като разреждах багажа. От една стара тетрадка със стихотворения, дето съм си донесла  от България за спомен, прошумоля свитък  тънки излиняли листа с машинописен текст върху тях. Писаното беше под индиго, а  ченгелчетата на  буквичките г и т бяха надупчили хартията.  Дядо* удряше много здраво върху клавишите – това няма да го забравя. Машината му – една стара „Адлер“ сега се съхранява в музея в Смолян, а всичките му творби, публикувани и издадени след смъртта му  от вуйчо**,  са подредени в специален  фонд в Държавния архив в Пловдив.

Върнах се вкъщи и намерих тоя свитък с излинелите листа: Погледнах текста и веднага разпознах текста – беше копие от Дядовото описание  на  нашето родословно дърво. Ще да е било писано в края на 80-тте, след като продадохме къщата в Чурен . Тогава скришом съм пъхнала един екземпляр да си имам за спомен в София, а от София ето го и тук сега :

* Петър Маринов  /1903-1998/- Родопски краевед, историк, учител и книжовник** Александър Петров Маринов – историк, бивш директор на Държавен Архив - Пловдив

 

„...Аз съм се родил в 1840-та на 4-ти март. Като съм станал на 6-7 години, захванала съм да следвам в училище и до 9-10-тата си година съм можел да науча тогавашните учебни – буквар, Октоих, Псалтир и Апостол и да писувам имена и цифри.

Потребно е да кажем, че тогава бе всичкото по гръчки – четиво,п исване и смятане. Ей! От тука нагоре няма какво да се учи, казваха учителите. Сега трябва да се учи език! Затова баща ми завежда ме на Ташюс /остров Тасос/  да се уча за терзия и гръчки език.Тука му е мястото да кажем, че в тогавашните времена, който не знаеше гръчки да говори не струваше за нищо. Три зими по 3-4 месеца нард ходих до Ташюс, най-после в 1864 като се ожених на 16-ти август, учителствувах  на година за 6 лири и колкото можех, шиех в училището. Аз рекох на жителите, че ще мога да уча децата и на български, който желае, защото аз и по-напред четях, пеех някои тропари в църквата, като си имах няколко словенски книжки – Чесослов, Светче и Апостол на простобългарски. И тъй ми донесоха буквар от Татар-Пазарджик, печатан в Белград на славянски език. За 1866 г. Имах надежда пак да ме условят за учител, но поп Манол каза:аз ще ви дам за учител мой Вочо за 300 гроша. И тъй останах празен, затова отидох в Правуща с читаклии да шия саилък. Като си дойдох, хванаха да ми казват нашите по-първи: Марине! Хай ще да теопопим да си имаме в новата църтва и поп. Това лято ще да я осветим и попът да си ни е готов. Ти биваш за поп, че знаеш и български, казват те. Бива – казах, но като няма в Пловдив владика? Те /първенците/ казваха: Ние не знаем, затова сам си помисли! Ние те искаме и обичаме да си ни поп. Пък от владишки и попски работи не разбираме. Тогава аз отивам в Рилския метох в Пловдивда питам архимандрита. Бива! И ми даде българска книга, да види как чета. После ми даде и гръцка, накара ме, та си записах името господин Марин, за което каза Много добре! А да ме изпита от Закон Божи, Вехти и Нови завет, граматика, география, история и подобни – нема за което. Ако хванеше да ме пита, не щях да мога да отговоря, че не бях учил, нито знаех. Денят бе 11 май- Свети Кирил и Методий и се празнувае много тържествено. После попита ме архимандритът Имаш ли свидетелство от селото? Нямам – казах. Аз съм дошъл само да питам, та ако има чалъм, тогава ще искам свидетелство. Той ми каза: Ако ти дадат свидетелство от селото и се подпишат повечето, даже и поп Манол, тогава бива, инак не бива.Тогава аз пращам дядо Вълча, който бе заедно с мене, а аз оставам тамо да чакам до дргия пазар, понеже ме бе и срам да дойда да кажа, че ще ставам поп. Дядо Вълчо като дошъл, казал за потребното и така се зарадвали и направили свидетелство. Донесе го баща ми – на гръцки подписали се мнозина и по Манол, но всичките подписи гръцки, за което се и почуди архимандритът и каза: Та всички ли са гърци в Чепеларе? Няма ли един българин? Аз казах: всички са българи, ала не знаят български да четат и пишат.После ми каза: Ти ако мислиш да четеш в църквата и по къщите гръцки, не бива да сипоп, но като разбрах, че знаеш и български, бива да станеш поп и колкото можеш да се трудиш – да въведете български да четете в църквата и в училището... Тогава той взема това свидетелство и ми направи друго от негова страна, с което да отида до маронийския владика Антима да ме ръкоположи свято и така тръгвам с баща си и отиваме на Енидже...Утрешният ден бе 10-ти юни, събота и щеше да служи владиката на Свети Димитра в манастира извън селото. Там ме ръкоположи за дякон, а в неделя, света, в селската църква „Света Богородица“ на 11-ти, накара ме тамошния свещенник Павли да служа литургия, като ме учеше и как да работя и подобни...На 20ти дойдохме си в село, събрали се роднини, комшии, посрещнаха ме като че ме не знаят... Какво е това? Нов поп! Но поповски работи, длъжности, тайнства с обряди и подобни знае ли? Не! Ама кой го пита? Никой! Но както и да е, станах поп – сляп слепци да води. И така до 1-2 години, не познаваше се, че не зная, ами мислеха, че съм достоен. Но като се залових да търся да чета български книги, свещеннически, църковни и прочие...тогава захванах да познавам, че аз не съм бил достоен за свещенническия чин! Но да го оставя не е грях, ами ме е срам от хората, а и трябва да храня жена  деца, та мислех за мир и тяло, а душата остава, но благодарение на сетното ми учение, като помислих: човек се учи до старост!, тъй и отпосле се научих малко повече, отколкото знаех отнапреде, но пак не колкото трябва, защото на старост човек не запомня – клон от дебело дърво отрязан! “***

 

*** из „Родът Мариновци-Караджовци“ - “Записки на Марин Караджов от Чепеларе, съхраняват се в ТД „Държавен архив“ – Смолян, ф 412 К, оп.1а.е.3 л 1-35

 

Няма коментари: