Родоначалник на този род е Ташо Караджата। Той бил родом от с। Карареизово (днес Болярци, Пловдивско) в полето мекду Садово и Асеновград। Това име изглежда било популярно, та и до днес там има прякор Караджови, а в оная област и селата Караджово, Караджалово и др। "караджа" на турски език означава "сърна"। Мариновци
Този Ташо Караджата по нрав бил буен и своеволен, та в някаква разправия набил или убил един турчин и още същата нощ "затурмил" (забягнал) към балкана на юг от Тополово в Родопите. Взел със себе си жената и детето си Стоян, което било на 9-10-годишна възраст. Това било около 1730 г., когато масовото помохамеданчване на родопските българи било стихнало, но все пак още тук-там продължавало.
Като отишъл в балкана Ташо Караджата аргатувал и пасъл овце по кошари и мандри на разни юруци из неизбродните родопски покрайнини, а късно през есента, когато стадата отишли към Беломорието, той се прибрал навътре в планината в с. Давудево (днес Давидково, Смолянско). Хората в това село тогава били само християни. Но не след дълго след това и над него надвиснала мохамеданската напаст.
След помохамеданчването на с. Долащър (днес Загражден), което е едно от късните помохамеданчвания, по спор за някакво землище и пасбище със съседното мохамеданско селище Ерикли (днес Вълчандол), картинно описано от В. Дечев (1912: 164-167), мохамеданските орди се насочили и към с. Давудево. Повече от хората му се разбягали из околните гори и планини, но някои си останали в селото. Те били потиснати и помохамеданчени. Между избягалите бил и Ташо Караджата, който намерил приют в махалата Стърница, при колибата на един заседнал от по-рано там богат юрук овцевъдец Исеин ага. Този юрук владеел цялото землище от там ведно с южните склонове на Енихан тепе. Юруците, както е известно, не били фанатици мохамедани, а веротърпими, та често прибирали и покровителствали българите християни. При тоя юрук Ташо Караджата останал да живее спокойно повече от десет години, като му слугувал около колибата и мандрите. Покрай юрушките стада той развъдил и свои овце, които пасял синът му Стоян, станал вече пълновъзрастен, т.е. над двадесет години.
През това време между помохамеданчените вече давудевци и преселените към тях откъм Петково Бекираговци (също мохамедани) се явила злоба и алчност да пропъдят или убият стърничешкия юрук Исеин ага, за да завладеят пасбищата му. Тогава препитанието на хората мохамедани и християни била главно скотовъдството на овце и друг добитък и се чувствала силна нужда от простор за пасбища и мандри. Затова една група от тях отишла нощно време и "бастисала" (нападнала) мандрата на Исеин ага, която била отдалечена от махалата, стреляли в нея, запалили я и се смятало, че го убили. Юрукът обаче се измъкнал в тъмнината и изтичал към своята махала. Там заварил колибата му да гори, запалена от друга група заговорници, а жена му с големото дете пискала за малкото, което останало в горящата колиба. Още същата нощ юрукът взел жената и едното дете и заминал за Гюмюрджина и Цариград да търси правда и наказание за злосторниците. Това той постигнал, но останал да живее в Цариград. След една година той наново отишъл към махалата, с намерение да продаде пасбищата си на околните села и се отърве от тоя злополучен за него край. Пръв го посрещнал и приел в дома си Ташо Караджата, който след пожара се бил установил в с. Давудево. Срещата им станала много сърдечна и дружеска поради старото им познанство. Юрукът се оплакал за сполетялото го нещастие по изгубеното в пожара дете и като на близък човек му открил, че иска да продаде владенията си - пасбища. "Защото тука няма живот за мене!" - казал. Ташо Караджата се обърнал, дал знак на жена си и тя довела пред юрука едно хубаво и здраво момче. В него юрукът познал загубеното си дете, което Ташо навремето успял да измъкне от пожара на колибата и го гледал като свое дете. Юрукът в изненада толкова много се трогнал, че с чувство и тържественост му казал:
- За тоя себап (добрина), дето си ми направил, "башдадисвам" (подарявам) ти цялата планина от Ени хан и Чилтепе, защото казах: за мене тука живот няма!
Ташо Караджата се изненадал от така изразеното дарение и доверие, но и той обмислил и съобразил и, като знаел причината за пожара, му казал:
- Благодаря ти, но ако стане това, и за мене живот няма да има тук! Затова, ако ми даваш владението си, дай ми го със "сенеть" (документ-владало), да знае и цялото околно население!..
Юрукът, без да се бави повече и без среща с други, веднага си заминал и завел спасеното от пожара дете. Два-три месеца след това в Давудево дошъл царски човек, специален пратеник от Цариград, който събрал населението - мохамедани и християни, прочел им донесения от султана документ и го връчил на Ташо Караджата. Така той бил обявен от най-високото място за собственик на означената планина. С това Ташо Караджата станал авторитетен, с почит и уважение от всички, човек. Така придобил планината и я владял доста години, докато остарял вече и след това умрял.
Наследил го син му Стоян. А тъй като и той бил навъдил вече много овце, то от съселяните му - християни и мохамедани, бил наречен Стоян кехая или, както е останало по предание (предадено ми от стария поп Тодор Ив. Терзиев - живата история на Давидково), съкратено го наричали Стоянке (хее). През изтеклото време се бил оженил и вече си имал потомство трима сина: Ташо, Колю и Марин.
Ташо, също с прякор Караджата, роден около 1760 г., като първороден син управлявал имуществото и стадата, направил си голяма къща в Давудево, в която, като богат човек, по стар обичай, открил и поддържал "ачик одая" (отворена стая) за пренощуване на случайни пътници, правителствени чиновници и др., които приемал и нагостявал безплатно с храна - тях и добитъците им. Това било чест и уважение за него, та съселяните му го издигнали като първенец и представител на селото пред властите. А турците много уважавали хора, които имат "ачик одая", пък и той достойно се грижел за населението по правилно разпределяне пашите за овцете, мандрите и др.
Това доброденствие на селото обаче продължило само докъм 1795 г., която е известна като начало на така нареченото "кърджалийско" бунтовно време. Дотогава западната част на Чил тепе с Имарет дере (дн. Хайдушки поляни) и цялото землище на днешното с. Манастир и Балкан махала било притежание на Исеин бей от с. Смилян, Смолянско, където пасли многобройните му стада. Поради смутното кърджалийско време, той не можел да го използва без риск да пострада, затова решил да продаде тези си владения. Станало ясно, че най-пригодно е да го купят давудевии, които вече се нуждаели от разширение на пасбищата за стадата си. Като представител на селото, с пълномощия (уговорки) и със свои пари, отишъл в с. Смилян Ташо Караджата. Там станала покупката и местността под ново име "Общият балкан" се приела като давудевско землище, защото щяла да се ползва от цялото население. Хората се радвали и били благодарни на Ташо Караджата, който платил цялата сума етмиш кесе (седемдесет кесии) със свои пари, в очакване - при разпределението, да си ги възстанови от селяните.
Не била за дълго време обаче радостта на давудевии. Щом се научил тогавашният устовски деребей Аджи ага (чиято жена била от Смилян), че давудевският първенец кауринът Ташо Караджата е купил тия места, ядосал се силно и решил да го "премахне" (убие) и присвои тази земя, която граничела с неговите владения южно от Имарет дере и Момина вода, известни под името "Хаджицкото", останало и до днес под това име в землището на с. Момчиловци. По обичайния за онова деребейско време ред той изпратил двама "суварии" (въоръжени стражари), които отишли в Давудево "да убият Ташо Караджата", да се развали пазарлъкът и присвои той въпросния балкан. Случило се обаче домакинът да не е вкъщи - бил при мандрите и сувариите останали в неговата "ачик одая" да чакат.
Вечерта, като се прибрал Ташо Караджата, заварил гостите, посрещнал ги както подобава, наредил да ги нагостят хубаво и богато. В разговора те му казали, че са дошли с поръка да го заведат в Устово у Аджи ага. Престояли ден-два, през което време така добре били задоволявани с ядене и пиене (а забелязали, че слугите на кехаята подкърпили и самарите на конете им), та останали много доволни. На следния ден тръгнали към Устово. Дотогава субариите обаче се размислили и поради доброто отношение към тях, се сговорили да кажат на Ташо Караджата, че Аджи ага ги е пратил не да го водят, а главата му да занесат.
- Ти обаче - му казали - добре се отнесе с нас, та това няма да направим, ами ще те заведем при Аджи ага, на когото да кажеш, че не за тебе, а за него си купил Общия балкан!
Това изненадало Ташо Караджата, който разбрал накъде върви работата и че няма как да се противи на всесилния Аджи ага. Пристигнали в Устово. Сувариите влезли и докладвали за станалото, а Караджата останал на двора. Агата излязъл, посрещнал дошлия от чардака на конака си и високомерно го запитал:
- Ти ли си Ташо Караджата от Давудево, бря?
- Я съм! - отговорил запитаният. - Ти ли се найде по-ербап (по-способен) от мен, да купиш Исеинбеювия балкан?
- Не, Аджи ага! - отговорил Караджата. - Я съм го не за мене, а за тебе купил, да не иде "ябанда" (в чужди ръце).
- Хааа, тъй ли бря? Хитра та е майка родила! - казал Аджи ага, доволен от отговора, па го запитал:
- Колко пари наброи за него, бря?
- "Етмиш кесе" (седемдесет кесии) - отговорил Караджата.
Махнал с ръка тогава Аджи ага и му рекъл:
- Хайде, ворви си в селону! Отърва си кожата. Парите ще си ти дойдат.
Така Аджи ага "заптисал" (заграбил) Общия балкан и цялото землище на с. Манастир (тогава незаселено още празно място), без да върне парите, дадени за него. Разширил си владенията, като стадата му зашарили и из тези пасбища. За да направи посеви, наредил да се изсече гората по равните места, да се изгори и разоре за ниви. За себе си избрал едно равно място - поляна, обрасла с букови дървета, която проредил, опънал си палатка, а на близко дърво вързал люлка, на която да се люлее обичната му Ясена. Това място и днес се нарича "Кадънин бук". Сеченето обаче ставало с ангария (безплатен труд) от мъжете на околните села Лъкавица, Дряново и др. Секачите се изтощили от тоя безплатен и изтощителен труд, та планирали и решили да пропъдят някак агата оттам, та и те да се отърват. Послужили си с хитрост: един от тях нощно време, в потайна доба, тайнствено да вика от някое дере:
- Ееееей, Аджи ага! Да не кърдиебаш (унищожаваш) Балкана, че лошо ще ти стане!
Тоя вик се повтарял всяка вечер. Чул го и самият Аджи ага и като суеверен човек, помислил, че е дух от Аллаха тоя глас, та наредил да не се сече вече гората, а и си прибрал жената в Устово. Там почнал да си гради нов конак в местността "Агоското", за който наредил да се построи бичкия (дъскорезница) в Имаретското дере, откъдето карал хората да му носят на гръб дъските, пак ангария.
След неговата смърт (убит бил от брата си Салих ага в Смолян), от наследниците му, този имот втори път бил купен от давудевци към 1850 г., та станал вече завинаги тяхно притежание. След Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.) обаче и при поставената съгласно Берлинския договор граница, селото Давудево оставало в Турция, а купената планина - в България. Затова на това място през 1891 г. се заселили от давудевци днешното село Манастир и Балкан махала.
От казаното дотук се вижда, че поради заграбването от Аджи ага на землището "Общия балкан", Ташо Караджата се е материално разорил, тъй като не можал да си възстанови вложените пари при покупката. Почувствал се съкрушен, освен материално, но и морално, та престанал да се меси по работите в селото и няколко години след това умрял. То било около 1800 г. Негов наследник останал само един син СТОЯН, чиито потомци останали в Давудево. Едновременно с Ташо западнали и двамата му братя.
Колю - единият от тях, известен също с името Колю Караджата се дигнал от Давудево и се заселил в Чепеларе. Дали е бил женен, или не, не се знае, но знае се, че в Чепеларе той е сложил началото на Караджовския, Златиловския и Попмариновския род, за който ще стане дума след малко.
Марин - третият брат, който продал каквото имал, също напуснал Давудево и се заселил в с. Долно Дерекьой (дн. Соколовци), където добил известност с прякора Марин Давудюски. Преселването на тези двама братя станало около 1825 г. Има каменен надпис на старата Попмаринова къща - 1826 г.
Сега за елементарна последователност, ще проследим, доколкото е възможно, родословието на тези трима братя, предимно по мъжка линия - първо на Ташо в Давудево, второ на Колю - в Чепеларе и след него ще завършим с нашия - Мариновския род в с. Соколовци и Проглед.
1. Родът на Ташо
Ташо, синът на Стоенке (хее), както се каза, имал син, който носел името на дядо си Стоян. Този Стоян, роден около 1820 г., си останал в с. Давудево на бащинията. Той имал двама сина: пак Ташо и Марин. Проследявам родословието им само по мъжка линия. Първият син Ташо, роден около 1845 г., имал четирима сина: Стоян, Христо, Кузман и Колю. Най-големият от тях, наречен на дядо си Стоян Ташев, вече възрастен, в края на миналия век се преселил в новооснованото село Манастир. С него имах срещи и разговори по време на учителстването ми в това село през 1945/46 г. Беше към 70-годишен. Той бе останал бездетен, та на стари години осиновил момиче. Сега отдавна той вече не е жив.
Двамата му братя Кузман и Христо се преселили в Балкан махала. От Кузман имало наследници само по женска линия, а Христо (Хитьо) имал син Ташо, с неизследвано поколение, син Иван и внук Стоян, преселен в Пловдив; син Тачо и внуци Никола и Хитьо, син Дечо и внук Петьо в Пловдив и Христо - в Асеновград и дъщери Дора, Дона, Мария, Велика и Неделя. Последният брат Кольо Ташев бе преселен в Пловдив, живееше към Матинчевите градини - ул. "Хр. Чернопеев", и го виждах докъм 1960 г., бе имал две дъщери и един син - Стефан - инженер, но на всички след това изгубих следите.
Същият баща Ташо имал и шест дъщери: Дора, Мария, Деля, Елена, Кина и Ташина. Наследниците на първите четири не са известни, но от Ташина има поколение: две дъщери - Мария и Петра и трима синове - Георги, Петър и Славчо. Георги имал син Захари и внук - Георги, който бе училищен инспектор в Пловдив и даде горните сведения. Славчо имал син Захари и внук Радослав, а Петър имал син Стоян и дъщеря Мария. Поколенията на всички тези могат да бъдат изследвани отсега нататък.
Вторият син на Ташо, Марин, си останал в Давудево, но през 1890 г. се преселил в ЧЕПЕЛАРЕ, ведно с многолюдното си семейство - жена и пет деца. Най-голямото от тях било Стоян, родено на 18 януари 1876 г. и кръстено на дядо си, било 13-14-годишно, а другите деца все по-малки. По занятие баща му бил кацар - правел каци, бурилки и др. Така си изкарвал прехраната. През 1901 г., т.е. само една година от преселването му, той отишъл в едно дере срещу Радковия хан под Проглед, наверно Бобово?, Сбирковото или Карагьозовия баир, където имало прави ели, та пресякъл една, за да цепи от нея дъски за каци. Елата паднала, но и той с нея паднал и му се счупил единият крак. Завикал и дълго време стоял така и чак надвечер минал през пътя срещу него някакъв човек - мохамеданин, който чул вик и охкане. Отишъл там, измъкнал го и понеже не можел да стъпи, та на гръб го пренесъл в Радковил хан (днес несъществуващ). Там завел и мулето му, увил го и се грижил за него през нощта, а на сутринта тръгнал към Чепеларе да съобщи. Близо над къщите той срещнал Стояна, синът му, който отивал нагоре да търси баща си и да види защо не се е върнал вечерта. Мохамеданинът му казал и Стоян веднага се върнал, викнал и други хора, отишли горе в хана и на носилка го донели у дома му. Живеели в Долната махала под черквата. Кръвта на Марин обаче текла, нямало кой да го лекува, той се залежал и след мъчително боледуване умрял, като оставил жена си с пет невръстни деца. Преселените по-рано в Чепеларе Караджовци се притекли на помощ, но дълго не могли да ги издържат. Затова майката, за да търси по-добро препитание, на другата 1892 г. взела децата си и отишла при новозаселените давудевци в с. Манастир. Но и там им бил мъчен поминъкът, та тя продала частта от гората си на Стою Тодоров и дигнала децата си, та се установила в Станимака (дн. Асеновград). Стоян като най-голям бил "пазарен" за прислужник в кафене, а децата (все момичета), като поотраснали, станали "ратекини", т.е. слугинчета по разни къщи. След време се омъжили - едната в Павелско, която станала майка на известния на времето си Марин гайдажията, а другите - в Станимака, където родът им се изгубил. Оженил се също и Стоян и останал в града, като се занимавал с кираджилък. Снабдил се с талига и коне да разкарва зеленчук, плодове и грозде из селата нагоре кьм Хвойна, та ходел даже и до Чепеларе. За него това ми разправяше поп Христо п. Маринов в Чепеларе - братовчед му, през 1952 г. (когато бях учител в Проглед), та веднъж при престояване в Асеновград няколко дни (на конференция) потърсих тоя Стоян, намерих го в старата махала край пловдивския път и останах твърде учуден колко много приличаше по лице на поп Христя в Чепеларе! Кожата на лицето - малко тъмна, слаб, със същата усмивка и даже с гласа на говора!... Тогава той бе около 75-годишен. Сам той ми разказа историята и смъртта на баща си. След това не го видях повече. Но оттогава минаха много години и наследници, ако е имало такива, не можах да открия.
2. Родът на Колю Караджата
За потомците му има повече сведения, записани макар с прекъсвания в записките на поп Марин Караджов от Чепеларе. Тези записки са писани късно, на стари години, когато поп Марин по памет не е бил точен и по родословието е допуснал някои неточности. Но с тях няма да се занимаваме, а ще разкажем само за по-послешните му разклонения. Тук му е мястото да се каже, че в старото им село Давудево (дн. Давидково) и днес има българомохамеданска фамилия Караджовци, но има ли тя нещо общо с нашия прапрадядо Караджата, не може да се установи.
Колю Караджата, син на Стоян кехая, се заселил в Чепеларе през 1826 г. Това е според споменатите записки. Но според контекста и известните исторически събития, може би това да е станало няколко години по-рано. Колю Караджата имал синове Георги (Гого), Марин, Паскал и Ташо. Последните двама умрели малки и няма от тях наследници.
Георги (Гого) се оженил за Злата Георгева Златюска в Чепеларе. Майка й на Злата била дъщеря на поп Никола от Широка лъка. Имал и четири дъщери: Мерахра (Маха), Митра, Добра и Рада, а също и един син - Стоян, които се "загубил" (умрял) в Моренското (гръцко) въстание.
От Георги (Гого) и Злата е роден син Марин. Той е споменатият вече поп Марин Гогов Караджов. Поп-Маринови синове пък били: Георги, Васил, Костадин, Атанас и поп Христю. Предавам родословията им, доколкото можаха да се установят поотделно:
Георги п.Маринов, който служеше по железниците и имаше трима синове: Христо, Минчо и Саво и една дъщеря - учителката Яна, която работи дълго, пенсионира се и се помина неомъжена. Големият син Христо се ожени за Здравка п.Анастасова от гр. Смолян и има син Георги - строителен инженер, който има дъщеря Здравка. Вторият син Минчо завърши в Германия инженерство по водоснабдяване и мелиорации, беше професор в Агрономическия факултет при Пловдивския университет. Той има потомци двама синове: Георги - строителен инженер, живущ в София, и Александър - също инженер по полупроводникова електроника, живущ също в София. Третият син Саво Г. Маринов отначало бе учител, след това завърши архитектура в Загреб и като архитект остана в Пловдив. Накрая се прибра в Чепеларе и се помина, без да остави наследници.
Васил п.Маринов, който като агроном живя във Враца и там имал синове: Минчо - летец, Стефан - починал като бебе, и Иларион, който имал две дъщери. Минчо е бил и Окръжен управител във Враца.
Атанас п.Маринов беше банков чиновник в Чепеларе и другаде, имаше син Димитър - също чиновник, от когото няма наследници по мъжка линия.
Костадин п.Маринов (Диньо Попов) - живял в Чепеларе и имал двама сина: Иван (Германеца), останал самотен (овдовял) със син Минчо, внук Костадин и правнуци Марин и Радка; и другия син Никола, който от своя страна имал син Стефан, а от този Стефан бе Колю Караджата, втори син Георги - без наследници по мъжка линия, трети син - Сивко със син Никола и внук пак Сивко, без мъжка челяд и четири дъщери: Цонка, Яна, Злата и Мария.
Свещ. Христо п.Маринов, женен за Стана Радкова Велева от Чепеларе. Отначало бе учител и след това дългогодишен свещеник в Чепеларе и Проглед. С него прогледци имаха много връзки по наемане и покупка на мястото за "Мотора" - по-сетне дърворезна фабрика и електроцентрала на кооперация "Светлина" - неща, известни на всички по-възрастни прогледчани. Поп Христо за наследници има три дъщери: Велика - починала в Асеновград, Мария - също починала в Чепеларе, и Павлина, живуща в Чепеларе и имаща син Божидар - инженер в София.
Другият син на Колю Караджата - Марин, роден 1840 г. има следното родословие: син Колю и внук Марин, който бе дребно човече с възтъмна кожа на лицето. Бе калайджия и умря, без да остави наследници; дъщеря Катя, която бе с телесен недъг в единия крак, та и казваха "Куца Катя" - умря неомъжена, и Чока, която е майка на близнаците Панчевци, и последния - Златил, чието наследство е по-известно.
С това свършваме по рода на п.Мариновци - Караджовци в Чепеларе, с който сме далечни братовчеди - ние, прогледските и соколовски Мариновци.
Това са сведенията, доколкото можаха да се съберат. Може да има пропуски и грешки, неточности и волни и неволни обяснения, които с времето бъдещите изследователи могат да поправят и допълват.
гр. Пловдив1988 г.
БЕЛЕЖКИ
1. Това родословно проучване, в което след данните за рода на поп Марин Караджов следват страници и за Мариновци в селата Соколовци и Проглед, Петър Маринов е предал в ТД "Държавен архив" - Пловдив приживе и понастоящем то се съхранява в личния му архивен фонд ф. 959 к., оп. 1, а.е. 89. (бел.съст., Н.П, А.М.). [обратно]
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Дечев 1912: Дечев, В. [...]. // Родопски напредък, г. IX, 1912, с. 164-167.
© Петър Маринов============================= © Електронно издателство LiterNet, 02.01.2010Петър Маринов. Очерци и спомени за Родопите. Варна: LiterNet, 2009
Други публикацииПървият летописец на Чепеларе. Свещеник Марин Караджов и неговото възрожденско дело. Съст. Недялка Петрова, Александър Маринов. Пловдив: ВИОН, 2006.
Като отишъл в балкана Ташо Караджата аргатувал и пасъл овце по кошари и мандри на разни юруци из неизбродните родопски покрайнини, а късно през есента, когато стадата отишли към Беломорието, той се прибрал навътре в планината в с. Давудево (днес Давидково, Смолянско). Хората в това село тогава били само християни. Но не след дълго след това и над него надвиснала мохамеданската напаст.
След помохамеданчването на с. Долащър (днес Загражден), което е едно от късните помохамеданчвания, по спор за някакво землище и пасбище със съседното мохамеданско селище Ерикли (днес Вълчандол), картинно описано от В. Дечев (1912: 164-167), мохамеданските орди се насочили и към с. Давудево. Повече от хората му се разбягали из околните гори и планини, но някои си останали в селото. Те били потиснати и помохамеданчени. Между избягалите бил и Ташо Караджата, който намерил приют в махалата Стърница, при колибата на един заседнал от по-рано там богат юрук овцевъдец Исеин ага. Този юрук владеел цялото землище от там ведно с южните склонове на Енихан тепе. Юруците, както е известно, не били фанатици мохамедани, а веротърпими, та често прибирали и покровителствали българите християни. При тоя юрук Ташо Караджата останал да живее спокойно повече от десет години, като му слугувал около колибата и мандрите. Покрай юрушките стада той развъдил и свои овце, които пасял синът му Стоян, станал вече пълновъзрастен, т.е. над двадесет години.
През това време между помохамеданчените вече давудевци и преселените към тях откъм Петково Бекираговци (също мохамедани) се явила злоба и алчност да пропъдят или убият стърничешкия юрук Исеин ага, за да завладеят пасбищата му. Тогава препитанието на хората мохамедани и християни била главно скотовъдството на овце и друг добитък и се чувствала силна нужда от простор за пасбища и мандри. Затова една група от тях отишла нощно време и "бастисала" (нападнала) мандрата на Исеин ага, която била отдалечена от махалата, стреляли в нея, запалили я и се смятало, че го убили. Юрукът обаче се измъкнал в тъмнината и изтичал към своята махала. Там заварил колибата му да гори, запалена от друга група заговорници, а жена му с големото дете пискала за малкото, което останало в горящата колиба. Още същата нощ юрукът взел жената и едното дете и заминал за Гюмюрджина и Цариград да търси правда и наказание за злосторниците. Това той постигнал, но останал да живее в Цариград. След една година той наново отишъл към махалата, с намерение да продаде пасбищата си на околните села и се отърве от тоя злополучен за него край. Пръв го посрещнал и приел в дома си Ташо Караджата, който след пожара се бил установил в с. Давудево. Срещата им станала много сърдечна и дружеска поради старото им познанство. Юрукът се оплакал за сполетялото го нещастие по изгубеното в пожара дете и като на близък човек му открил, че иска да продаде владенията си - пасбища. "Защото тука няма живот за мене!" - казал. Ташо Караджата се обърнал, дал знак на жена си и тя довела пред юрука едно хубаво и здраво момче. В него юрукът познал загубеното си дете, което Ташо навремето успял да измъкне от пожара на колибата и го гледал като свое дете. Юрукът в изненада толкова много се трогнал, че с чувство и тържественост му казал:
- За тоя себап (добрина), дето си ми направил, "башдадисвам" (подарявам) ти цялата планина от Ени хан и Чилтепе, защото казах: за мене тука живот няма!
Ташо Караджата се изненадал от така изразеното дарение и доверие, но и той обмислил и съобразил и, като знаел причината за пожара, му казал:
- Благодаря ти, но ако стане това, и за мене живот няма да има тук! Затова, ако ми даваш владението си, дай ми го със "сенеть" (документ-владало), да знае и цялото околно население!..
Юрукът, без да се бави повече и без среща с други, веднага си заминал и завел спасеното от пожара дете. Два-три месеца след това в Давудево дошъл царски човек, специален пратеник от Цариград, който събрал населението - мохамедани и християни, прочел им донесения от султана документ и го връчил на Ташо Караджата. Така той бил обявен от най-високото място за собственик на означената планина. С това Ташо Караджата станал авторитетен, с почит и уважение от всички, човек. Така придобил планината и я владял доста години, докато остарял вече и след това умрял.
Наследил го син му Стоян. А тъй като и той бил навъдил вече много овце, то от съселяните му - християни и мохамедани, бил наречен Стоян кехая или, както е останало по предание (предадено ми от стария поп Тодор Ив. Терзиев - живата история на Давидково), съкратено го наричали Стоянке (хее). През изтеклото време се бил оженил и вече си имал потомство трима сина: Ташо, Колю и Марин.
Ташо, също с прякор Караджата, роден около 1760 г., като първороден син управлявал имуществото и стадата, направил си голяма къща в Давудево, в която, като богат човек, по стар обичай, открил и поддържал "ачик одая" (отворена стая) за пренощуване на случайни пътници, правителствени чиновници и др., които приемал и нагостявал безплатно с храна - тях и добитъците им. Това било чест и уважение за него, та съселяните му го издигнали като първенец и представител на селото пред властите. А турците много уважавали хора, които имат "ачик одая", пък и той достойно се грижел за населението по правилно разпределяне пашите за овцете, мандрите и др.
Това доброденствие на селото обаче продължило само докъм 1795 г., която е известна като начало на така нареченото "кърджалийско" бунтовно време. Дотогава западната част на Чил тепе с Имарет дере (дн. Хайдушки поляни) и цялото землище на днешното с. Манастир и Балкан махала било притежание на Исеин бей от с. Смилян, Смолянско, където пасли многобройните му стада. Поради смутното кърджалийско време, той не можел да го използва без риск да пострада, затова решил да продаде тези си владения. Станало ясно, че най-пригодно е да го купят давудевии, които вече се нуждаели от разширение на пасбищата за стадата си. Като представител на селото, с пълномощия (уговорки) и със свои пари, отишъл в с. Смилян Ташо Караджата. Там станала покупката и местността под ново име "Общият балкан" се приела като давудевско землище, защото щяла да се ползва от цялото население. Хората се радвали и били благодарни на Ташо Караджата, който платил цялата сума етмиш кесе (седемдесет кесии) със свои пари, в очакване - при разпределението, да си ги възстанови от селяните.
Не била за дълго време обаче радостта на давудевии. Щом се научил тогавашният устовски деребей Аджи ага (чиято жена била от Смилян), че давудевският първенец кауринът Ташо Караджата е купил тия места, ядосал се силно и решил да го "премахне" (убие) и присвои тази земя, която граничела с неговите владения южно от Имарет дере и Момина вода, известни под името "Хаджицкото", останало и до днес под това име в землището на с. Момчиловци. По обичайния за онова деребейско време ред той изпратил двама "суварии" (въоръжени стражари), които отишли в Давудево "да убият Ташо Караджата", да се развали пазарлъкът и присвои той въпросния балкан. Случило се обаче домакинът да не е вкъщи - бил при мандрите и сувариите останали в неговата "ачик одая" да чакат.
Вечерта, като се прибрал Ташо Караджата, заварил гостите, посрещнал ги както подобава, наредил да ги нагостят хубаво и богато. В разговора те му казали, че са дошли с поръка да го заведат в Устово у Аджи ага. Престояли ден-два, през което време така добре били задоволявани с ядене и пиене (а забелязали, че слугите на кехаята подкърпили и самарите на конете им), та останали много доволни. На следния ден тръгнали към Устово. Дотогава субариите обаче се размислили и поради доброто отношение към тях, се сговорили да кажат на Ташо Караджата, че Аджи ага ги е пратил не да го водят, а главата му да занесат.
- Ти обаче - му казали - добре се отнесе с нас, та това няма да направим, ами ще те заведем при Аджи ага, на когото да кажеш, че не за тебе, а за него си купил Общия балкан!
Това изненадало Ташо Караджата, който разбрал накъде върви работата и че няма как да се противи на всесилния Аджи ага. Пристигнали в Устово. Сувариите влезли и докладвали за станалото, а Караджата останал на двора. Агата излязъл, посрещнал дошлия от чардака на конака си и високомерно го запитал:
- Ти ли си Ташо Караджата от Давудево, бря?
- Я съм! - отговорил запитаният. - Ти ли се найде по-ербап (по-способен) от мен, да купиш Исеинбеювия балкан?
- Не, Аджи ага! - отговорил Караджата. - Я съм го не за мене, а за тебе купил, да не иде "ябанда" (в чужди ръце).
- Хааа, тъй ли бря? Хитра та е майка родила! - казал Аджи ага, доволен от отговора, па го запитал:
- Колко пари наброи за него, бря?
- "Етмиш кесе" (седемдесет кесии) - отговорил Караджата.
Махнал с ръка тогава Аджи ага и му рекъл:
- Хайде, ворви си в селону! Отърва си кожата. Парите ще си ти дойдат.
Така Аджи ага "заптисал" (заграбил) Общия балкан и цялото землище на с. Манастир (тогава незаселено още празно място), без да върне парите, дадени за него. Разширил си владенията, като стадата му зашарили и из тези пасбища. За да направи посеви, наредил да се изсече гората по равните места, да се изгори и разоре за ниви. За себе си избрал едно равно място - поляна, обрасла с букови дървета, която проредил, опънал си палатка, а на близко дърво вързал люлка, на която да се люлее обичната му Ясена. Това място и днес се нарича "Кадънин бук". Сеченето обаче ставало с ангария (безплатен труд) от мъжете на околните села Лъкавица, Дряново и др. Секачите се изтощили от тоя безплатен и изтощителен труд, та планирали и решили да пропъдят някак агата оттам, та и те да се отърват. Послужили си с хитрост: един от тях нощно време, в потайна доба, тайнствено да вика от някое дере:
- Ееееей, Аджи ага! Да не кърдиебаш (унищожаваш) Балкана, че лошо ще ти стане!
Тоя вик се повтарял всяка вечер. Чул го и самият Аджи ага и като суеверен човек, помислил, че е дух от Аллаха тоя глас, та наредил да не се сече вече гората, а и си прибрал жената в Устово. Там почнал да си гради нов конак в местността "Агоското", за който наредил да се построи бичкия (дъскорезница) в Имаретското дере, откъдето карал хората да му носят на гръб дъските, пак ангария.
След неговата смърт (убит бил от брата си Салих ага в Смолян), от наследниците му, този имот втори път бил купен от давудевци към 1850 г., та станал вече завинаги тяхно притежание. След Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.) обаче и при поставената съгласно Берлинския договор граница, селото Давудево оставало в Турция, а купената планина - в България. Затова на това място през 1891 г. се заселили от давудевци днешното село Манастир и Балкан махала.
От казаното дотук се вижда, че поради заграбването от Аджи ага на землището "Общия балкан", Ташо Караджата се е материално разорил, тъй като не можал да си възстанови вложените пари при покупката. Почувствал се съкрушен, освен материално, но и морално, та престанал да се меси по работите в селото и няколко години след това умрял. То било около 1800 г. Негов наследник останал само един син СТОЯН, чиито потомци останали в Давудево. Едновременно с Ташо западнали и двамата му братя.
Колю - единият от тях, известен също с името Колю Караджата се дигнал от Давудево и се заселил в Чепеларе. Дали е бил женен, или не, не се знае, но знае се, че в Чепеларе той е сложил началото на Караджовския, Златиловския и Попмариновския род, за който ще стане дума след малко.
Марин - третият брат, който продал каквото имал, също напуснал Давудево и се заселил в с. Долно Дерекьой (дн. Соколовци), където добил известност с прякора Марин Давудюски. Преселването на тези двама братя станало около 1825 г. Има каменен надпис на старата Попмаринова къща - 1826 г.
Сега за елементарна последователност, ще проследим, доколкото е възможно, родословието на тези трима братя, предимно по мъжка линия - първо на Ташо в Давудево, второ на Колю - в Чепеларе и след него ще завършим с нашия - Мариновския род в с. Соколовци и Проглед.
1. Родът на Ташо
Ташо, синът на Стоенке (хее), както се каза, имал син, който носел името на дядо си Стоян. Този Стоян, роден около 1820 г., си останал в с. Давудево на бащинията. Той имал двама сина: пак Ташо и Марин. Проследявам родословието им само по мъжка линия. Първият син Ташо, роден около 1845 г., имал четирима сина: Стоян, Христо, Кузман и Колю. Най-големият от тях, наречен на дядо си Стоян Ташев, вече възрастен, в края на миналия век се преселил в новооснованото село Манастир. С него имах срещи и разговори по време на учителстването ми в това село през 1945/46 г. Беше към 70-годишен. Той бе останал бездетен, та на стари години осиновил момиче. Сега отдавна той вече не е жив.
Двамата му братя Кузман и Христо се преселили в Балкан махала. От Кузман имало наследници само по женска линия, а Христо (Хитьо) имал син Ташо, с неизследвано поколение, син Иван и внук Стоян, преселен в Пловдив; син Тачо и внуци Никола и Хитьо, син Дечо и внук Петьо в Пловдив и Христо - в Асеновград и дъщери Дора, Дона, Мария, Велика и Неделя. Последният брат Кольо Ташев бе преселен в Пловдив, живееше към Матинчевите градини - ул. "Хр. Чернопеев", и го виждах докъм 1960 г., бе имал две дъщери и един син - Стефан - инженер, но на всички след това изгубих следите.
Същият баща Ташо имал и шест дъщери: Дора, Мария, Деля, Елена, Кина и Ташина. Наследниците на първите четири не са известни, но от Ташина има поколение: две дъщери - Мария и Петра и трима синове - Георги, Петър и Славчо. Георги имал син Захари и внук - Георги, който бе училищен инспектор в Пловдив и даде горните сведения. Славчо имал син Захари и внук Радослав, а Петър имал син Стоян и дъщеря Мария. Поколенията на всички тези могат да бъдат изследвани отсега нататък.
Вторият син на Ташо, Марин, си останал в Давудево, но през 1890 г. се преселил в ЧЕПЕЛАРЕ, ведно с многолюдното си семейство - жена и пет деца. Най-голямото от тях било Стоян, родено на 18 януари 1876 г. и кръстено на дядо си, било 13-14-годишно, а другите деца все по-малки. По занятие баща му бил кацар - правел каци, бурилки и др. Така си изкарвал прехраната. През 1901 г., т.е. само една година от преселването му, той отишъл в едно дере срещу Радковия хан под Проглед, наверно Бобово?, Сбирковото или Карагьозовия баир, където имало прави ели, та пресякъл една, за да цепи от нея дъски за каци. Елата паднала, но и той с нея паднал и му се счупил единият крак. Завикал и дълго време стоял така и чак надвечер минал през пътя срещу него някакъв човек - мохамеданин, който чул вик и охкане. Отишъл там, измъкнал го и понеже не можел да стъпи, та на гръб го пренесъл в Радковил хан (днес несъществуващ). Там завел и мулето му, увил го и се грижил за него през нощта, а на сутринта тръгнал към Чепеларе да съобщи. Близо над къщите той срещнал Стояна, синът му, който отивал нагоре да търси баща си и да види защо не се е върнал вечерта. Мохамеданинът му казал и Стоян веднага се върнал, викнал и други хора, отишли горе в хана и на носилка го донели у дома му. Живеели в Долната махала под черквата. Кръвта на Марин обаче текла, нямало кой да го лекува, той се залежал и след мъчително боледуване умрял, като оставил жена си с пет невръстни деца. Преселените по-рано в Чепеларе Караджовци се притекли на помощ, но дълго не могли да ги издържат. Затова майката, за да търси по-добро препитание, на другата 1892 г. взела децата си и отишла при новозаселените давудевци в с. Манастир. Но и там им бил мъчен поминъкът, та тя продала частта от гората си на Стою Тодоров и дигнала децата си, та се установила в Станимака (дн. Асеновград). Стоян като най-голям бил "пазарен" за прислужник в кафене, а децата (все момичета), като поотраснали, станали "ратекини", т.е. слугинчета по разни къщи. След време се омъжили - едната в Павелско, която станала майка на известния на времето си Марин гайдажията, а другите - в Станимака, където родът им се изгубил. Оженил се също и Стоян и останал в града, като се занимавал с кираджилък. Снабдил се с талига и коне да разкарва зеленчук, плодове и грозде из селата нагоре кьм Хвойна, та ходел даже и до Чепеларе. За него това ми разправяше поп Христо п. Маринов в Чепеларе - братовчед му, през 1952 г. (когато бях учител в Проглед), та веднъж при престояване в Асеновград няколко дни (на конференция) потърсих тоя Стоян, намерих го в старата махала край пловдивския път и останах твърде учуден колко много приличаше по лице на поп Христя в Чепеларе! Кожата на лицето - малко тъмна, слаб, със същата усмивка и даже с гласа на говора!... Тогава той бе около 75-годишен. Сам той ми разказа историята и смъртта на баща си. След това не го видях повече. Но оттогава минаха много години и наследници, ако е имало такива, не можах да открия.
2. Родът на Колю Караджата
За потомците му има повече сведения, записани макар с прекъсвания в записките на поп Марин Караджов от Чепеларе. Тези записки са писани късно, на стари години, когато поп Марин по памет не е бил точен и по родословието е допуснал някои неточности. Но с тях няма да се занимаваме, а ще разкажем само за по-послешните му разклонения. Тук му е мястото да се каже, че в старото им село Давудево (дн. Давидково) и днес има българомохамеданска фамилия Караджовци, но има ли тя нещо общо с нашия прапрадядо Караджата, не може да се установи.
Колю Караджата, син на Стоян кехая, се заселил в Чепеларе през 1826 г. Това е според споменатите записки. Но според контекста и известните исторически събития, може би това да е станало няколко години по-рано. Колю Караджата имал синове Георги (Гого), Марин, Паскал и Ташо. Последните двама умрели малки и няма от тях наследници.
Георги (Гого) се оженил за Злата Георгева Златюска в Чепеларе. Майка й на Злата била дъщеря на поп Никола от Широка лъка. Имал и четири дъщери: Мерахра (Маха), Митра, Добра и Рада, а също и един син - Стоян, които се "загубил" (умрял) в Моренското (гръцко) въстание.
От Георги (Гого) и Злата е роден син Марин. Той е споменатият вече поп Марин Гогов Караджов. Поп-Маринови синове пък били: Георги, Васил, Костадин, Атанас и поп Христю. Предавам родословията им, доколкото можаха да се установят поотделно:
Георги п.Маринов, който служеше по железниците и имаше трима синове: Христо, Минчо и Саво и една дъщеря - учителката Яна, която работи дълго, пенсионира се и се помина неомъжена. Големият син Христо се ожени за Здравка п.Анастасова от гр. Смолян и има син Георги - строителен инженер, който има дъщеря Здравка. Вторият син Минчо завърши в Германия инженерство по водоснабдяване и мелиорации, беше професор в Агрономическия факултет при Пловдивския университет. Той има потомци двама синове: Георги - строителен инженер, живущ в София, и Александър - също инженер по полупроводникова електроника, живущ също в София. Третият син Саво Г. Маринов отначало бе учител, след това завърши архитектура в Загреб и като архитект остана в Пловдив. Накрая се прибра в Чепеларе и се помина, без да остави наследници.
Васил п.Маринов, който като агроном живя във Враца и там имал синове: Минчо - летец, Стефан - починал като бебе, и Иларион, който имал две дъщери. Минчо е бил и Окръжен управител във Враца.
Атанас п.Маринов беше банков чиновник в Чепеларе и другаде, имаше син Димитър - също чиновник, от когото няма наследници по мъжка линия.
Костадин п.Маринов (Диньо Попов) - живял в Чепеларе и имал двама сина: Иван (Германеца), останал самотен (овдовял) със син Минчо, внук Костадин и правнуци Марин и Радка; и другия син Никола, който от своя страна имал син Стефан, а от този Стефан бе Колю Караджата, втори син Георги - без наследници по мъжка линия, трети син - Сивко със син Никола и внук пак Сивко, без мъжка челяд и четири дъщери: Цонка, Яна, Злата и Мария.
Свещ. Христо п.Маринов, женен за Стана Радкова Велева от Чепеларе. Отначало бе учител и след това дългогодишен свещеник в Чепеларе и Проглед. С него прогледци имаха много връзки по наемане и покупка на мястото за "Мотора" - по-сетне дърворезна фабрика и електроцентрала на кооперация "Светлина" - неща, известни на всички по-възрастни прогледчани. Поп Христо за наследници има три дъщери: Велика - починала в Асеновград, Мария - също починала в Чепеларе, и Павлина, живуща в Чепеларе и имаща син Божидар - инженер в София.
Другият син на Колю Караджата - Марин, роден 1840 г. има следното родословие: син Колю и внук Марин, който бе дребно човече с възтъмна кожа на лицето. Бе калайджия и умря, без да остави наследници; дъщеря Катя, която бе с телесен недъг в единия крак, та и казваха "Куца Катя" - умря неомъжена, и Чока, която е майка на близнаците Панчевци, и последния - Златил, чието наследство е по-известно.
С това свършваме по рода на п.Мариновци - Караджовци в Чепеларе, с който сме далечни братовчеди - ние, прогледските и соколовски Мариновци.
Това са сведенията, доколкото можаха да се съберат. Може да има пропуски и грешки, неточности и волни и неволни обяснения, които с времето бъдещите изследователи могат да поправят и допълват.
гр. Пловдив1988 г.
БЕЛЕЖКИ
1. Това родословно проучване, в което след данните за рода на поп Марин Караджов следват страници и за Мариновци в селата Соколовци и Проглед, Петър Маринов е предал в ТД "Държавен архив" - Пловдив приживе и понастоящем то се съхранява в личния му архивен фонд ф. 959 к., оп. 1, а.е. 89. (бел.съст., Н.П, А.М.). [обратно]
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Дечев 1912: Дечев, В. [...]. // Родопски напредък, г. IX, 1912, с. 164-167.
© Петър Маринов============================= © Електронно издателство LiterNet, 02.01.2010Петър Маринов. Очерци и спомени за Родопите. Варна: LiterNet, 2009
Други публикацииПървият летописец на Чепеларе. Свещеник Марин Караджов и неговото възрожденско дело. Съст. Недялка Петрова, Александър Маринов. Пловдив: ВИОН, 2006.
Няма коментари:
Публикуване на коментар