събота, 8 ноември 2008 г.

Да поговорим отново за Дружба Родина - Откъс от Трета част на автобиографичната книга "Някога" от Петър Маринов


...Тъй се случи, че от самото начало на 1937 година трябваше да се поставя в течение на едно изключително събитие - зараждащото се тогава движение сред българите мохамедани в Смолян, което, като начална фаза се наложи в живота и както действителността показа по-нататък, с право може да се каже, отбеляза началото на цяла една епоха в техния живот। Това беше така нареченото "Родинско движение"। Колкото и да не го виждаха тогава някои тесногръди, ограничени и недалновидни родопски и държавни интелектуалци, които случайността или политическата обстановка бе поставила на ръководни постове преди, а и след 9 септември 1944 година, трябва да се признае, че това движение имаше важно и първостепенно значение за живота, идеологията и самосъзнанието на тези хора, следователно трябва да му се признае правотата, искреността и безкористието и се приеме като изключителен вклад в историята на родопското население, заради чиято народностна монолитност, въпреки различието по религиозната им принадлежност, никой здравомислещ родопчанин патриот не биваше да го игнорира или стои настрана.




За него съм писал на друго място, подробно и с пълна детайлност (Маринов 1966-1977), та всичко тук не ще повторя, а само бегло ще изложа фактологията и скромното ми участие - тъй както е било. При това отбелязвам, че описвам само това, на което съм очевидец и непосредствен участник, а също и къде и как ме е тласкала моята лична съдба. За другите участници в това движение споменавам с всичката възможна обективност, но предоставям да се възприемат и преценяват според личното чувство, критерий и оценка на читателя.
* * *
Като прелюд или обобщение на миналите преди това събития наложително е да се върна малко назад, за да се види как, кога и при каква обстановка - политическа и идеологическа, се появи това движение.
Докъм 1935 година българите мохамедани се държаха настрана, не вземаха почти никакво участие в обществения живот, а и самите българи християни в Смолянско като че не ги смятаха за равностойни и равноценни българи. Тласкани бяха и третирани едва ли не като някакво малцинство - "помаци". През миналите партизански режими и българите мохамедани от своя страна поради религията си винаги бяха изявявали претенции за някакво свое обособление като хора, различни от българите, със свой бит, облекло, ориенталски облик и мироглед. Затова буржоазните правителства, за да ги имат на своя страна, вместо да ги просвещават народностно, бяха им съдействали да затъват по-дълбоко в своята заблуда, че не са българи, като им давали право да си имат свои джамийски училища, да учат турска азбука, да четат книги и молитви на нея, макар нищо да не разбират, защото домашният им език е само български и пр.
През Блоковия режим (1931-1934 г.), а така също и през "Безпартийния" (след 19 май) това обаче се прекрати и училищата им се сляха с българските такива. Това беше първата стъпка за взаимно приобщаване на тия две верски групи българи в Родопите, направена от българската държавна власт. Да не се възприемат или да се оплакват от това българите мохамедани сега не можеха, защото нямаше партии, на които да се облегнат. Лидерите на бившите партии, всички спекуланти и демагози, сега бяха без влияние.
При тая обстановка българите мохамедани бяха почнали да се съсредоточават в себе си, да обмислят положението си и да се питат: какви сме ние, и към какво трябва да се стремим?
Ако се питаха те интимно, бяха се определили: към Турция! Международните ни интереси обаче изключваха това и властите преследваха всякакви аспирации, а и доброволни или нелегални изселвания не се позволяваха.
В това време се случи и нещо друго. По решение на правителството младежите българи мохамедани, подлежащи на военна повинност, бе наредено да се вземат за войници в редовната армия, а не за трудоваци, където работеха младежите от не българските малцинства - турци, цигани и др. Това даде своите благоприятни последици. В тези от българите мохамедани, които бяха минали през казармите до към 1936 година, беше се създало и заговорило чувство, че и те са равностойни и равноценни българи, подобно на протестантите, католиците и др., щом ги вземат в армията. Особено се очерта един младеж от град Смолян - Ариф Бейски, наскоро уволнен от военна служба в артилерията - Пловдив, който разсъждаваше между своите съверци и връстници съвсем трезво и реалистично.
- Ние сме българи! - казваше той. - Както има българи православни, българи католици, българи протестанти и др., така ние сме пък българи мохамедани!... Религията не бива да ни дели от народността!
Това бяха за неговата среда революционни думи и разсъждения. Между неговите връстници те бяха намирали място и приемани като нов мироглед. Той пък, като апостол на тоя мироглед, си създаваше самочувствие, а влагаше и амбиция, както ще видим по-нататък, да работи в това направление и да създаде движение сред българите мохамедани.
И такова той наистина създаде.
* * *
В помощ му дойде едно съвсем неочаквано събитие. С него се почна и моето участие в движението.
На 13 януари 1937 година по случай Нова година и Василовден в гр. Смолян се устройваше музикална вечеринка. Уреждаше я Данаил Тотев, лесничей в града, който имаше музикални наклонности. С него бяхме съседи, та често се посещавахме. В деня - няколко часа преди вечеринката, аз отидох при него и го заварих да пише нещо.
- Какво правиш? - запитах.
- Пиша програмата за вечеринката - отговори той.
Заговорихме по нея и включените номера за изпълнение; като ми дойде на ума тогава, та казах на Тотев:
- Интересно ще е, пък и оригинално за случая, да се явят на сцената в читалището (там щеше да се състои вечеринката) и една група българи мохамедани, които да изпеят свои народни песни. Нали вечеринката е музикална?
- Ха!... Хубаво ще е! - каза Тотев и се съгласи веднага.
Той имаше много работници българи мохамедани, които се въртяха около лесничейството, та и сам той беше ги слушал да пеят лятно време из околността на града. Времето сега бе късо, та в същата още минута Тотев извика ръководителя на работниците Ахмед Хусков, който бе нейде наблизо и му каза:
- Слушай, Ахмед! Довечера ще има вечеринка в читалището. Можеш ли да организираш десетина души твои хора, с които да изпеете няколко песни, като излезете на сцената?
Хусков се позамисли, засмя се, па веднага рече:
- Може!...
А той беше известен като певец и добър организатор. Излезе от лесничейството и не след много дойде и доведе 7-8 души, които без особена подготовка репетираха пред нас като изпяха две-три песни. Тотев ги одобри и вписа номера им в програмата.
* * *
Вечерта всички дойдоха, събраха се зад кулисите, доведоха и свирач на саз (музикален инструмент с три струни) и когато им дойде редът, излязоха на сцената. Запяха и изпълниха първата песен тъй добре, както никой от зрителите не бе очаквал. Тя бе:
"Хайде, девойко, да идем на Високана планина, зеленен мисир да прашим..."
и пр., а до нея присъединиха:
"Торнала ми е Захринка,нах Смилен госка да иде. Ега на Катран стигнала,тьовна е могла паднала, Захринка потен сборкала..."
и пр. Пеенето бе на две групи - едната подхващаше, а другата "отпяваше" - повтаряше захванатото. Повечето от певците държеха отворена длан встрани от устата за по-добър тон и уеднаквяване на гласовете.
Това пеене бе голяма изненада за посетителите. Впечатлението бе тъй силно и неочаквано, че се напълни салонът с бурни ръкопляскания и се извикаха певците на бис два пъти. Те изпяха още няколко песни.
След програмата тези певци българи мохамедани станаха предмет на внимание. За веселата част те не си отидоха, а останаха между хората. От всички страни ги поздравяваха и им изказваха похвали. За момента те станаха "герои на деня".
По време на антракта, когато почти всички се бяха събрали по средата на салона и разглеждаха сцената и декорите, към тях се приближих и аз, поздравих ги и им казах:
- Аферим, господа! Браво! Виж какво сте могли хубаво да пеете, та са врют зачудиха! (говорех им на тяхно наречие).
- Как да бе не хубаво?! - продължих. - Вие ега башердисвате1 тъй хубаво да пеете, та може и цела вечеринка да сторите!... Хем да е чисто българо-мохамеданска. Ей, като тая. Ще посвирите, ще попеете и поиграете, и сигурни бъдете с успех!
- Вай, че може да гу щùм и стори! - каза Зюйди Челебиев, а по погледите им разбрах, че и другите са съгласни.
- Че може да си доведете и женине! - казах по-нататък. - Те са хич не видьвали вечеринка, та ще би хубаво да дойдат и видят представление... Ей ви балкона - и посочих горното отделение на салона. - Може да го определите само за жени, да стоят там, та никой да хи не види.
Това казах, защото по онова време жените българки мохамеданки се булеха, криеха и бягаха при каква да е среща с чужд, непознат мъж.
По това време военната музика засвири хоро. Много от гражданите се хванаха да играят. Сега стана втора изненада. Всички видяха, че се хванаха на хорото и някои българи мохамедани. Поведе ги Ахмед Хусков. Последваха го още неколцина. Те не можеха да оправят добре стъпките, но това нямаше значение. Явяването им на хорото предизвика нов възторг и радост у всички. Те не играха дълго, направиха само един-два кръга, но... това беше достатъчно, за да се пусне мълва през тоя и другия ден, че българи мохамедани са "играли хоро". Това според религията и наставниците им дотогава се бе смятало за забранено от Корана.
Когато след полунощ веселието се свърши, всички се разотидоха в това число и българите мохамедани, весели и доволни. По лицата на певците се четеше общо доволство и озарение, че са направили решителна крачка като "излезли на сцената". У тях като че беше се появило желание наистина "да сторят вечеринка".
Повечето от "певците" познавах, но с всички тях оттук нататък се установихме в много дружески връзки. Те ми бяха признателни, защото виждаха, че им съчувствам към напредък и култура.
* * *
На вечеринката обаче освен "певците" бяха дошли и други неколцина младежи българи мохамедани. Подбудил ги беше интересът "да видят как ще пеят техни хора" на сцената. При общия възторг, на който бяха свидетели, и подхвърлената идея за своя вечеринка, те бяха се сдушавали помежду си, коментирали и вдъхновявали и накрай замислили наистина да устроят своя, българо-мохамеданска такава. Начело им бе застанал споменатият по-напред Ариф Бейски, наскоро уволнен от армията, син на местния първенец Юсеин Бейски, притежаващ малка бакалница, който минаваше и за общественик.
Познавах Арифа от по-напред. Виждал го бях като ученик в прогимназията. Тогава ходеше с фес на главата. Проявяваше се обаче като по-буден и изпреварваше другите деца. Сега пък се бе върнал от военната служба надъхан с нови, по-свободолюбиви идеи. Курсовете, каквито бил изкарал в казармата, бяха дали благоприятно отражение в умственото и нравственото му развитие. Знанията, придобити там, бяха пробудили у него българското народностно съзнание. Това свое разбиране той бе почнал да споделя със своите другари и връстници в града, които не му противоречали, а се съгласявали с него.
При това негово настроение един ден наскоро след музикалната вечеринка той заедно с брат си Шукри ме срещнаха на улицата, спряха ме и казаха:
- Господин Маринов, искаме да устроим наша, българо-мохамеданска вечеринка. Ще можеш ли да ни помогнеш с нещо?
Аз се приятно изненадах, макар да бях дал идея за такава, но това го взех за много бърза реакция. В момента се усмихнах и запитах:
- Добре! Каква точно вечеринка?
- Хубава! С песни, с игри, с някаква пиеса и тъй нататък! - каза Ариф засмяно.
- Дали ще можете? - казах аз. - Защото не е много лесна работа. Вашите хора, доколкото знам, не са се проявили нещо особено в това направление. Те се делят от нас "като кози низ овце"! А общата маса едва ли биха одобрили такава една работа. Особено старите!
- Старите няма да гледаме! - каза той разпалено. - Всички млади са с нас! Само да им кажа и всички ще дойдат. Искай от мене, петдесет души ще доведа. Търся само някоя битова пиеса, която да изобразява нашия живот и да отговаря на целта. Останалото е моя работа! Мъчнотията е там, че не намирам такава пиеса. Затова те молим, понеже разбираш тия работи и нашия бит, та... ако можеш, да ни намериш пиеса или нещо друго. След месец ще е нашият "Курбан байрям", когато всички ще празнуват и ще са свободни. Добре е за тогава да се приготвим!
- Хубаво сте намислили, но... не знам какво да кажа сега. Ще видим, ще мога ли с нещо да ви помогна - казах и се разделихме.
- Няма да отказваш! От тебе ще очакваме! - каза Ариф и подмина нагоре.
Размислях след това през тоя, а и през другия ден какво може да стане. А като взех предвид родопските битови вечеринки каквито се устройваха тогава в градовете Асеновград и Пловдив, посрещани с голям интерес от гражданството, поставих пред себе си въпроса: не ще ли е хубаво и ние тука, в Смолян, да устроим такава битова вечеринка, само че да бъде "българо-мохамеданска"?... Тази мисъл залегна в душата ми и като размислях, намирах, че ще е разумно пък и полезно, да се предприеме такава работа. "Битът - това е същността на човека - си казвах. - Спомен за миналото. Тъй ще се покаже българо-славянският характер на българите мохамедани, който притежават те, но не го съзнават."
Така се убедих в ползата и интереса от една битова вечеринка. То бе и пътят, по който да се изведат българите мохамедани на сцената и почнат да гледат по-трезво и не фанатично на съвременния им тогава живот. На практика това щеше да бъде чисто и просто едно подражание на пловдивските или асеновградските вечеринки.
За българите християни от Смолян определено мислех, че не биха предприели инициатива за битова вечеринка от такъв тип, защото се "гражданееха", мислеха се, че са "интелигентни", а всъщност бяха само парвенюта. Битът за тях беше нещо "просто", представяха се, че са се отърсили от простотията, обличаха се "модерно", говореха "граждански", мъжете си слагаха вратовръзки, стараеха се да употребяват чужди думи и пр. Думата е за обикновените граждани, а не за чиновниците. Заради тая им пресилена изтънченост хората от чепеларското и рупчоските села наричаха тогава жителите от Смолянско, Райково, Устово и др. подигравателно "копринки". Аз пък в личния си живот се придържах доколкото можех към бита, говорех си "родопски", установявах близост с всички хора, особено по-простите и непредвзети, защото смятах родопския бит за някакъв наш култ. Обличах се и скромно. По едно време си направих даже облекло от шаяк с характерни за Смолянско шарки, та при едно ходене в Проглед и Чепеларе хората, като ме срещаха, казваха: "Ха, и ти мясаш (приличаш) на копринка!" По тая външна изтънченост намирах, че българите християни в Смолян не биха се поддали на каквато и да е публична изява на своя бит. За мен това бе подадине. На християните не можех да разчитам. Оставаха, значи, българите мохамедани. В тоя момент тъкмо това ми и допадна. Предложението на Ариф Бейски да се устрои БИТОВА българо-мохамеданска вечеринка бе тъкмо по сърцето ми.
Трябваше обаче да се види как биха приели това по-старите и първенците българи мохамедани, които в онова време и при оная политическа обстановка имаха водещо значение - можеха да го приемат като прогресивно, революционно, особено религиозните фанатици и да попречат. Затова търсех случай да се срещна с някого от тях.
* * *
Това скоро ми се удаде. Другите първенци като Чековци, Пенчежийци и др. и по-рано срещах, но Юсеин Бейски имаше бакалница в махалата, гдето живеех, та с него често се виждахме. Един ден наскоро след разговора ни с Ариф, случи се, че го срещнах. Беше сам и стоеше пред дюкяна си. Заговорих го и му казах какво е предложил синът му и исках да разбера как мислят те - старите, по такава една инициатива. Както споменах по-напред, тогава управляваше така нареченият "Безпартиен режим", след "19-томайския преврат", и бяха разтурени всички дотогавашни политически партии. А тия партии в миналото, както се спомена, заради избори водеха сред българите мохамедани не национална, а партийна политика. Тая политика ги разглезваше и деморализираше, често пъти до степен да се чувстват небългари. Сега нямаше партии, на които да се облягат с искания и претенции, та българите мохамедани като че бяха оставени на произвола на съдбата. В тая безпътица, види се, първенците бяха се тревожили и мислили, че трябва нещо да се прави, за да се покажат, че и те съществуват. Затова Юсеин Бейски на въпроса ми как гледат те - старите, на инициативата на младите за вечеринка, каза:
- Не само че не е лошо, но много хубаво е да се даде една такава вечеринка. Нека се покаже на народа и на властта, че не може да се стои все на едно място. Трябва да се посочи правият път и да се каже, че е дошло време и нашите българи мохамедани да признаят нуждата от култура, да признаят българската си народност, да се чувстват членове на тоя народ и тая държава, да милеят за България и да помагат за издигане на себе си, на този град, а така също и на държавата ни.
Тези думи ме изненадаха твърде благоприятно. От тях се разбра, че двамата Бейски - син и баща, са се разговаряли, младият е въздействал на стария и накрая се дошло до решение да се работи в тая насока.
На следния ден пак ме срещна Ариф Бейски, който ми каза:
- Всичко обмислих! Разчитам напълно на младежите! Разчитам и на посетители... Нашите българи мохамедани досега са живели един съвсем затворен живот, чужди за всякакъв напредък - без чувство за хубаво, за ново, за история, за времето и живота! Да има как да ни държат петдесет-сто години назад! Те мислят само за религия, за рай и ад, и нищо друго не ги интересува! Но дошло е време да скъсаме с тоя мрак и невежество. Ние, младите, трябва да имаме ясна представа за живота, да имаме съзнание, че по народ сме българи, а по вяра мохамедани. Това съвсем не ни пречи на религията, както мислят старите. За мен е ясно: както има българи християни, българи католици и българи протестанти, така има и българи мохамедани. Не религията, а езикът определя народността.
- Това е вярно! - казах.
- За мене въпросът е решен - каза той. - Ще поведа борбата, па да става каквото ще!... С нас ще тръгнат всички младежи. За изнасяне на вечеринката ще събера не петдесет, а сто души!... Не!... Младежите от целия град ще събера! Остава само да намерим материали за вечеринката. Другото е лесно...
Така разпалено говореше Ариф и като че от очите му искри святкаха.
- Да, така е! - казах. - Но бедата е, че няма такава пиеса, която да е точно на вашия живот, а при това да е само с мъжки роли?! Защото мисля, няма да се намери жена българка мохамеданка, която да изнесе женска роля!...
- Наистина, няма да се намери! - каза той, но се позамисли, па изведнъж отсече: - Тая година да дадем представление само с мъжки роли, а догодина ще поставим и женски!...
Разделихме се и остана аз да размислям.
* * *
Прибрах се вкъщи и по пътя си спомних, че имаше разказ от В. Дечев нейде в сп. "Родопски напредък" из бита на българите мохамедани. Затова реших да го потърся и видя може ли да се превърне той в пиеса, която да се представи на сцената. А такива пиеси бях съставял вече, които бяха напечатани в сп. "Родопски преглед" и "Родопа". Спомних си още, че подобно представление - само с мъжки роли - беше давано преди години от асеновградската Родопска културна дружба.
Затова, щом се прибрах, разрових книгите и намерих списанието с въпросния разказ. Той беше дълъг и следваше в много книжки с общо заглавие "Из съвременния помашки обществен живот". Прочетох го. В него се оказаха чудно хубави сцени из селския им живот: общински съд, провеждане избори, преброяване и др., точно такива, каквито бяха нужни за случая. Време за бавене нямаше. Трябваше или да се състави пиеса по тях, или да се приеме малката нашумяла тогава комична пиеска "Недоразумение", която също намерих между книгите. Последната обаче имаше женски роли и не отговаряше никак на бита и обичаите на българите мохамедани. Затова я отхвърлих. Седнах тогава и наново почнах да чета Дечевия разказ, избирах от него моменти, сглобявах части, прибавях нещо и от мене си, и за два дни съставих пиесата "Съдът на агите". Отначало я озаглавих "Селска управия", бе в пет действия-картини, но я съкратих на две и остана с новото заглавие. В нея се представяше селският "самосъд": за разправии между селяни, за местене "синуре" (гранични знаци) между ниви и ливади, за вземания и давания, за сечене борики, крадене овце и пчели и др., накрай я приключих с думите: "Старите нека си плачат за старото, а ние ще сме с младите" и пр.
Щом свърших работата, намерих Арифа, дадох му машинописа и му рекох:
- Ето ти пиеса! Точно за случая! Само с мъжки роли! Прочети я и давай нареждания!
Той я взе и бе я прочел още същия час. Веднага бе дал да се препише в повече екземпляри, а едновременно с това почнал и да разпределя ролите, съобразявайки кой за коя подхожда. За себе си бе запазил главната роля - "Тахираа - общински кмет". Устно бе почнал да агитира, че е намерил пиеса, и това бе предизвикало голям интерес.
Щом преписите бяха готови, събрали се бяха в читалището около Ариф 10-15 младежи. Извикаха и мене, та отидох и аз. Сложи се за обмисляне вечеринката. За всичко се отнасяха до мен, та беше невъзможно да отказвам. Видях, че за всичко трябва да им се помага. Иначе къде ни е призванието и дългът като по-напреднали българи християни! Затова се предоставих изцяло на тяхно разположение. Оказа се, че малцина от тях бяха грамотни, повечето малограмотни, а някои даже и неграмотни. Всички обаче бяха запалени "да дадат вечеринка!" Ариф ги вдъхновяваше и импулсираше, но и сами те бяха възпламенени и даже нетърпеливи.
Седнахме и най-напред им прочетох пиесата. Четенето бе с интонация, защото трябваше да знаят къде, кога и как да си изменят гласа. Показвах им и какви движения трябва да правят.
Още при четенето се развиха препирни, кой коя роля да вземе. Слушаха се думи: "Това е тъкмо за мене!", "Това аз ще кажа!", "Ех, че хубаво е станало с чевермеджиите!" и пр. Накрай разпределихме кой какъв да бъде: Ариф Бейски - "Тахираа - общински кмет", Мехмед Ишарлиев - "Османаа - съветник", Адил Ходжаджиков - "Садък - селски ага", Зюйди Челебиев - "Гиритлията - пъдар" и "Чевермеджия - продавач", Смаил Джалалов - "Хаджи Хасан", Сюлейман Фисенски - "Медалчето", Мустафа Порязов - "Кел-Мустафа", Салих Ходжаджиков - "Чевермеджия - злосторник", Асан Фисенски -"Журовчето", Исен Челебиев - "Смаил -прислужник", Брахим Джаферов - "Четрок Исеин" и др.
Вечерта наново се събрахме и веднага почнаха репетициите. Наложи се да им бъда и суфльор, и режисьор. Всички със силно чувство повтаряха репликите и бързаха да заучат пиесата. Времето бе късо - вечеринката бе насрочена за 24 февруари 1937 година, докогато оставаха по-малко от десет дена. Събирахме се всеки ден, някога и по два пъти. Освен интонация и движение, каквито давах на "артистите", наложи се на малограмотните, които сричаха текста, а също и на неграмотните, да чета многократно ролите им, за да ги научат наизуст. При това положение работата напредваше.
С читалищната управа се разбрахме: приходът щеше да е за тях, поради което ни позволиха да правим репетиции там. В същото време и те репетираха модерната тогава пиеса "Червената мелница" от Франц Молнар под режисьорството на Ив. Петлешков, който минаваше за артист и изкуствовед тогава в Смолян. Техните репетиции ставаха на сцената, а нашите - в гримьорната.
Всичко по приготовление пиесата "Съдът на агите" вървеше добре. Младите се радваха, че и те "ще излязат да представляват", а старите, както се разбираше, повечето бяха безразлични. Някои от тях обаче се изявиха рязко като противници. Заслепените вярващи ("фанатиците") бяха казвали, че това е "гьозбаджилък" (фокусничество), че е противно на Корана, че мохамеданин не бива да излиза на сцена и пр. Репетициите обаче не спираха и работата напредваше. Съставихме с Ариф окончателно и програмата, в която се включи и литературна част с декламации, песни и хуморески. Стихотворенията, каквито избрах от разни сборници и бяха подходящи за случая, щяха да декламират ученици българи мохамеданчета от прогимназията, а хуморески щяха да казват Сюлейман Фисенски и Мустафа Порязов. Ариф Бейски си приготви и речта, с която да открие вечеринката. Сам си я бе написал, а аз само му я преписах на машина за по-лесно ползване.
В края на приготовленията обаче, когато всичко беше почти готово, случиха се и някои неприятности: двама от "артистите" - Мехмед Кобатев и Салих Ходжаджиков, се отказаха да играят. Бащата на първия беше го заплашил, че ще го стори "реть" (обезнаследи), а и втория също, ако вземат участие в такава "каурска" и противна на Корана вечеринка. Вместо тях обаче веднага се намериха други младежи, заучиха ролите си и два дни преди вечеринката пиесата бе готова. Единият от отказалите се обаче, Салих Ходжаджиков, беше "скършил волята" на баща си и въпреки съпротивата му се яви и взе участие в представлението. Другият пък - Мехмед Кобатев не взе участие, но впоследствие се прояви като добър активист и редовно участвуваше в мероприятията на образувалата се младежка група.
По време на репетициите Ариф Бейски бе съставил проекто-покана до гражданите да посетят вечеринката. След като я обработихме заедно, дадохме, та се напечата в печатница "Красногор", след което я разпратихме. За да има координация с военните власти, които бяха главните фактори в тоя пограничен край, двамата с Ариф Бейски отидохме при началника на гарнизона полк. Янчев, комуто поднесохме покана, също и за офицерите, и го помолихме да отпусне военната музика да свири безплатно на вечеринката. На това той се съгласи.
Голям интерес възбуди вписаната допълнително ЗАБЕЛЕЖКА в поканите: "Всички жени - християнки и мохамеданки - през първата и втора част на вечеринката ще бъдат на балкона, а всички мъже - в салона." Като тактична мярка в онова време и тогавашната обстановка, това се прие от обществото благоприятно и се коментираше много оживено. Целта беше да се привлекат и жени българки мохамеданки да дойдат, чиито мъже се знаеше, че при смесен салон няма да ги доведат. Тази забележка даде положителни резултати.
Вечеринката бе насрочена за 24 февруари, ден сряда, защото съботните вечери все бяха заети и вниманието на гражданите бе заангажирано с представяне пиесата "Червената мелница". Тя се даде на 20 февруари - три дена преди нашата българо-мохамеданска вечеринка. Делничният ден никак не попречи, защото се разчиташе на посетители поради възбудения интерес. И в това не се излъгахме.
Генералната репетиция стана в деня на вечеринката, преди самото представление. Всички участници бяха се облекли в съответни костюми, а бяха и дегизирани, дойдоха и децата декламатори, облечени също в народни носии, та при тая пъстра гледка извикахме местния фотограф Тодор Данчев, който направи снимки. Гост на вечеринката дойде и първият учител българин мохамеданин Емин М. Афузов от с. Арда, който се присъедини към "артистите" и излезе на снимката. Само един от участниците - Исен Сеферков - при фотографирането бе проявил религиозна заблуда, че "според Корана не бива да излиза образа му на книга" (да се снима), та при щракане на апарата беше се закрил зад другите.
Същия ден занесох пишещата машина в читалището и в присъствието на всички написах първия протокол, в който се констатираше как "група българи мохамедани в гр. Смолян, ръководени от чисто вътрешни подбуждения и ясно съзнание, че е дошло време да заживеят нов културен живот в духа на новото време" и пр., решили: "да скъсат с вековното си невежество и поведат народа към един нов културен възход, за благото и честта както на нас - българите мохамедани, така и на целокупното ни отечество България". "Ние добре знаем, че сме българи - се казваше по-нататък, - но това не ни пречи да сме мохамедани и да се чувстваме членове на общото славянско семейство." Като първа крачка в това направление се казваше, че е "днешната битова българо-мохамеданска вечеринка". Оповестяваха се имената на инициаторите и участниците, разпределяха се приходите като чистата сума накрая се оставяше за читалището, реши се вечеринката да бъде традиционна и да се устройва всяка година по случай празника "Курбан-байрям". Накрай всички присъствуващи се подписаха и протоколът остана за начало на създаващата се архива.
След репетицията оставаше да очакваме самата вечеринка. А интересът, както споменах, към нея бе много голям. По-младите българи мохамедани бяха очаквали с нетърпение да дойде вечерта и да отидат в читалището. Любопитни идваха и от околните села. По пътя през срещния склон на "Кайнадина" често се червенееха алени пояси на българи мохамедани, идващи от долината на р. Арда.
Вечерта, щом се смрачи, салонът почна да се пълни. Скоро той се препълни и мнозина оставаха правостоящи. Идваха мъже и жени, християни и мохамедани. Жените се настаняваха горе, а мъжете - долу. Най-напред дойдоха жените мохамеданки от многолюдното семейство Бейски. Около тях се наредиха жените на офицерите и други гражданки.
Откриването стана с националния тогава химн "Шуми Марица", изпълнен от военната музика. След това на сцената излезе инициаторът Ариф Бейски, който с въодушевен тон и подчертан патос произнесе реч, с която откри програмата на вечеринката. Речта му направи силно впечатление, имаше прямота и принципност на правилно поставените от него въпроси, та посетителите я прекъсваха възторжено и я съпроводиха с бурни и продължителни ръкопляскания. (Тая реч и пълни подробности по вечеринката и пр. са дадени в труда ми "Сред българите мохамедани - видяно и преживяно", част II и сл. - машинопис, та тук не ги повтарям.)
В литературната част децата българчета-мохамеданчета декламираха стихотворенията "Линее нашто поколение!", "И аз юначе съм славянско", "Напред!", "Клетва", "Ново поколение", "Мудно ходи нашто време" и др., пяха се народни песни, свири се на кавал и се казаха хумореските "Топла пита с блага меда", "Айша печеше колаци" и др. от Сюлейман Фисенски и Мустафа Порязов.
След малка почивка почна представлението. Пиесата "Съдът на агите" почна и сцените й следваха една подир друга много сполучливо. Според преценката на посетителите, "артистите" бяха играли тъй свободно и непринудено, сякаш бил разгърнал дипли на сцената самият живот на българите мохамедани - прост и естествен. Някои бяха проявили истински артистични способности. Аз бях суфльор и от будката давах знаци за влизане, излизане и някои движения. Накрая стана една инцидентна случка, която даде непредвиден ефект. Когато "агите" "вразумяваха" (биеха) виновния чевермеджия, една от тоягите се счупи преди свършването на сцената. Бързо съобразих и преди да настъпи смущение у "артистите", подсказах нова реплика: "Оставете го! Просто да му е! Аллаха е било касметь да не яде млого тоега!" и пр.
Зрителите смятаха, че това е момент, вписан в самата пиеса, та го аплодираха, защото отговаряше напълно на бита.
Представлението свърши и изпълнителите, както бяха костюмирани, бяха извикани от публиката на сцената и изпратени с ръкопляскания.
Непосредствено след това излязох на сцената, за да закрия литературната и театрална част на вечеринката. В речта си изтъкнах, че сме били "зрители на една първа по рода си културно-обществена проява на българите мохамедани". Посочих, че "тая вечеринка е ни повече, ни по-малко първата стъпка в тяхното народностно възраждане, - точно сто години след възраждането на нас българите християни в Родопския край. От днес те влизат в нова епоха на своя исторически живот. Не случайно, смятам, те са решили да изнесат битова вечеринка. Ако речеха, можеха да изнесат и чисто съвременна - скоро гледахме "Червената мелница". Но те изнесоха битова, по вътрешно подбуждение и високото съзнание, че битът с езика е, който през многовековието назад е запазил от претопяване както тях, така и нас, българите християни, в тоя край. Бит, език, нрави и обичаи не се изменят лесно, защото са такива елементи в човешкия живот, че не могат с външна форма да се променят. Селският самосъд е останал от нашите прадеди, славяните, когато обществените и частни простъпки се разглеждали и решавали от старейшините. Тая форма на самосъд се е практикувала през всичките времена на робството и е останала нейде до последно време..." Сетне изтъкнах езика на българите мохамедани, който е много сходен с руския. Продължих, че "славяните са племе предприемчиво" и посочих напредъка на сърбите мохамедани - бошняците, измежду които има общественици, съдии, поети, лекари, офицери и дори министри. Цитирах стих от техен поет и посочих името на най-голямата артистка в Белградската опера Бахрия Хаджич - мохамеданка. Приключих с думите: "Нека пожелаем на нашите българи мохамедани да вземат пример от тях и по пътя на просветата и напредъка се изравнят на едно ниво с нас" и пр.
След това почна веселата част на вечеринката, която се изрази в едно общо хоро между българи мохамедани и българи християни. Играха се повече народни хора, а по-малко танци, тъй като нито един от българите мохамедани не бе запознат с танцовото изкуство. Веселието продължи до 3 часа след полунощ, когато всички - посетители и играчи, се разотидоха из домовете си, весели и доволни от всичко видяно и чуто.
* * *
На другия ден тази вечеринка и играта на българите мохамедани беше "сензацията на деня". Коментираше се най-оживено. Повечето от посетителите българи християни бяха отишли на нея от просто любопитство, да видят "какво могат да дадат българите мохамедани". Сега бяха изненадани от това, което видяха, одобрението и възторгът им нямаше край. "Артистите" бяха наричани с имената от ролите им, а се повтаряха и някои запомнени реплики, като: "Хо-те чевермьо хооо!", "Удри Османаа!", "Казвай бре дамус, каде си скрил пчелата с медот?" и пр.
Срещнаха и мене хора, та казваха: едни, че гледали и останали доволни, други, че не могли да влязат и останали вън.
- Целият салон беше препълнен, та немаше къде игла да влезе, не аз! - казваше Андрей Василев.
- Това се казва сега представление! - казваше Анастас Тачев. - А тук се напъват да дават "Червени мелници" и разни глупости, та не може човек нищо да разбере! (Той не бе можал да разбере социалния характер на пиесата.)
- Такова посещение в читалището като на тая вечеринка никога не е имало! - казваше Анастас Белев. - Всичко бе препълнено, седнали и прави, тъй че не можеше да мръдне човек!
Вечерта бе станал и малък инцидент - портиерът не бе пуснал един полицай, пратен да наблюдава и пази реда, та имаше дознание и разправии.
Коментариите за вечеринката не спираха няколко дена. Срещаха ме играчите Мехмед Ишарлиев, Сюлейман Фисенски и др. и казваха, че жените им постоянно били посещавани в домовете им от други жени, които не били на вечеринката и искали да научат какво и що е било. И те, "щастливки", се хвалели и разказвали какво видели, какво ставало, кой "артист" какъв е бил, какво е казвал и пр. С това жените бяха станали най-добрите агитаторки за бъдещите мероприятия на "културната група", каквито още след вечеринката започнаха да се замислят и планират.
Групата пък, като отпочина, няколко дни след вечеринката наново се събра, прегледа сметките, изплати разхода и предаде на читалището чистата останала сума. Затова се състави пак протокол, подписан от всички, който беше втори към архивата на групата.
* * *
Явиха се и отзиви в печата. Пръв съобщи за това вестник "Зора" - София (1937). На вечеринката случайно бе присъствал Тотю Брънеков, известен любител на природата и публицист от столицата. Два дни след като се бе върнал там, той бе дал дописка във вестника, в която бе излял възторга си от това, което видял и чул на вечеринката. "Извикаха умиление хубаво изпълнените декламации - пишеше той, - а в изнесената битова пиеса "Съдът на агите" можа да се обрисува здравият морал на българина мохамеданин. Интересните носии, живописната уредба на дома им бяха нещо, което трябва да се види, за да се разбере какво богатство на багри употребяват тези наши сънародници мохамедани в обикновения си живот..."
За вечеринката съобщи и смолянският вестник "Красногор" (1937а), като приключи с думите: "...тази битова вечеринка е факт на пробуждане с голямо културно и национално значение."
Възторжено се изказа и сп. "Родопа" - София (1937), с уредник Хр. Караманджуков, който на уводно място помести заглавие "Да бъде светлина!" и писа: "Раздра се тежко надвисналият върху българомохамеданското небе тъмен облак на невежество и безразличие! Сноп светлина, нахлул през прореза в тоя облак, озари обградената с мрак досега душа на родопчанина мохамеданин, за да осветли това, което тъмата скриваше от нашия взор... Да бъде светлина!"
Писа се и във вестник "Мир" (1937) от видния журналист Хр. Д. Бръзицов, който казваше, че е получил "Поканата (за вечеринката), написана на трогателен език. Програмата е прекрасна, прочувствени са думите на българина мохамеданин Ариф Бейски... Ето с какви средства се приобщава народ към държава. По нрави, език и кръв българите мохамедани не се делят никак от християнските си съотечественици. Делят ги само невежи и зложелатели. Културното повдигане на българомохамеданския край и създаването на интелигенция между тия българи е една държавна нужда, която не бива да се занемарява. Другите народи търсят свои сънародници дори и на Марс, а ние, с нашето късогледство, като че ли всички заедно сме се преселили на Марс".
До мен лично писа един млад българин мохамеданин - Нуредин Агушев от с. Могилица, Смолянско, тогава ученик в Пловдивската гимназия. Познавах го отпреди две-три години, когато ходих с художниците Перец, Бараков и др. в Черешово и селото им. Той бе буден и любознателен младеж, но впоследствие бе заминал да следва в Цариград, Турция, и там бе останал. Сега, по случай вечеринката, той ми се обади:
Драги Маринов,
Не мога да изкажа радостта си днес, четейки кореспонденцията във в-к "Зора" за изнесената вечеринка. Това ме прави да се чувствувам по-горд и по-близък до българите християни. Ето, това е първата стъпка. Обаче за всичко това не трябва да се забравя и признателността към тоя, с чиито усилия и труд се е изнесла тя, т.е. тоя, който е първата причина, инициаторът, и който ми е искрено мил човек, затуй че той не хаби ни труд, ни средства, само и само да бъде полезен на братята си. Това е той, истинският патриот, и най-после - истинският човек. Аз се възхищавам и се радвам. Накрай, позволете ми да Ви поздравя Вас като причинител за всичко! Бъдете честит! Пишейки тези редове, аз не мога да кажа какво чувствувам - чувствувам само едно: аз се радвам като дете!....
Свършвайки, аз моля да приемете моите най-добри пожелания и искрени почитания.
28.II.1937 г. (п) Нуредин Агушев"
* * *
Интересът в пресата по въпроса за българите мохамедани беше очевиден. По повод вечеринката създаде се прецедент сред гражданите на Смолян да се говори и коментира случаят най-противоречиво: едни схващаха случая като положително явление, други го смятаха като прикритие за някакви други цели, наричаха го "кьор-фишек" (празен изстрел) и пр. Това идеше от българи християни, предвзети патриоти или груби егоисти, които разсъждаваха и казваха: "помаците са едно зло, от които нищо хубаво не може да излезе!" и пр., като вечеринката бяха посетили само за забавление и при все че бяха я харесали, но си оставаха на своето мнение. Такива бяха по-интелигентните християни като Ангел Кацаров, Тодор Бистреков и др. Обикновените пък прости хора християни бяха мислили, че "на помаците не трябва да се дава никаква преднина, защото те са определени от съдбата само за овчари, говедари и др. измекяри (работници) на българите-християни" и пр. С други думи, един се сещаше от главата, друг от краката по българо-мохамеданския въпрос.
При всички тия противоречиви разсъждения сред българохристиянските среди - коментарии по случай вечеринката, но те не сочеха някакви последствия от случилото се и не препоръчваха никаква конкретна идея. Въпросът - да продължи ли това дело сред българите мохамедани и ако е хубаво, каква форма да му се даде, или да се отмине без внимание като ненужно, оставаше открит. Българите християни от гр. Смолян в тоя случай не бяха движеща сила, която да залегне идейно като маса и поеме разрешението на въпроса за българите мохамедани след направената от тях първа стъпка. Християните в тоя момент като че застанаха в неподготвено състояние.
Българите мохамедани обаче, предимно по-младите, се радваха, че са направили крачка напред и говореха оживено, че с тая вечеринка не бива да се спира работата, а трябва да се продължи за културното им издигане и народностно пробуждане, с цел: догонване и изравняване с българите християни, които имаха и театър, и музика, и хорово пеене и игри, и забавления, и читалище и др., в което направление ги поощрявах и аз. Затова веднага след вечеринката младежите от групата почнаха да мислят да си образуват културно дружество. За това ги импулсираха отзивите в пресата, които, както видяхме, бяха много възторжени. Много дни младежите бяха обмисляли, а търсеха и мене да се съветват като как да стане едно такова дружество. Ариф Бейски бе в апогея на своята агитация. Той се бе заангажирал всецяло и даже бе заживял с идеята за дружество.
* * *
Така тази идея зрееше. Дружества тогава в Смолян имаше много: на ловците, на запасните войни, на подофицерите, женско дружество, пчеларско дружество и др. Младежите, сгрупирани около Ариф Бейски, бяха в процес на обмисляне, препоръчваха едно и друго за бъдеща дейност, като при срещи из улиците или в бюфета на читалището се идваше до решение да стане това, като използваме чуждия опит и влезем във връзка с Родопските културни сдружения, каквито съществуваха тогава в градовете Пловдив, Асеновград и София. Поисках аз уставите на тия сдружения, какъвто получих само от Софийската Родопска дружба. Прочетох го и намерих, че може да се приспособи и за нас, като вместо Родопска, дружбата ни се нарече "Българо-мохамеданска". Затова почнах да съставям проекто-устав по подобие на софийския. При съставянето му участие вземаха Ариф Бейски, Мехмед Ишарлиев, Сюлейман Фисенски и др., като се събирахме в моята служебна канцелария - архиерейското наместничество, където имаше пишеща машина, та пишехме, преработвахме и наново преписвахме тоя проекто-устав.
Това ми създаваше много работа, но аз в името на прогреса чувствах, че не мога вече да се отделя от тези хора. Затова им се отдадох с всичкото сърце и душа и изоставих писането на историята на Смолян, която се печаташе във вестник "Красногор" под заглавие: "Смолян и околията в своето близко и далечно минало" (от която излезе само 1-та й част) (Маринов 1937-1938). Оставих и каква да е друга обществена или книжовна работа, защото нямаше време за такава. Ежедневно бях търсен и заангажиран с работа, първо, по устава и съобразяване бъдещите евентуалности, а след това и с организиране и привеждане в правилен ред съобразно тогавашната обстановка и политически режим и зараждащото се вече младежко движение сред българите мохамедани. Явно беше, че тези хора почват да живеят с нова насока, ново чувство, с нова мисловност, насочена към съвременността, а не с миналото. Всички, с които общувах, се носеха към мен съвсем искрено, откровено и чистосърдечно. Създадоха се условия да изслушвам трогателни изповеди и от млади, и от стари, често пъти и техни домашни разправии, възникнали по повод създаващото се движение. Пред очите ми се изпречваше вечният конфликт между "старото" и "младото". В тези изповеди виждах проблясък в умовете им - че да се стои в тази безпътица, онаследена от миналото (нито турци, нито българи), не бива, а трябва да се поеме път към улесняване същността им като хора, както казваше Ариф Бейски, - път към народното осъзнаване, чувство, че са българи, какъвто им е и езикът, а не турци, както са ги заблуждавали и продължават да ги заблуждават религиозните им наставници и фанатиците мохамедани. Слушах изповеди и предания и за това как са помохамеданчени дядовците и прадядовците им, че това ставало тогава за по-добро препитание, за по-добър живот и спокойствие - освобождение от ангарии, тегоби, вземане децата им за еничари и др., каквито тежести налагали турците господари върху раята, т.е. българите християни, и че след това, макар и мохамедани, те останали по-близко до българите, отколкото до турците. Старият Ишарлия, старият Семет, Ферхат Бейски, а и Юсеин, които бяха живели и през турския режим от преди Освободителната война (1878 г.) казваха, че турците не ги признавали за пълноценни турци, а за българи, наричали ги "ерум-динлие" - наполовина вярващи, но не и "гяури" - неверници, както въобще наричали българите и другите християни. Тия изповеди и изказвания бяха тъкмо по моята цел за отиването ми в Смолян по внушение от Ст. Н. Шишков. Виждах, че едва сега встъпвам в ролята си.
* * *
За това, което бе станало в Смолян, писах дълго писмо до Хр. Караманджуков в София, който в редактираното от него сп. "Родопа" още от 1934 година бе открил страница или "Колона за българите мохамедани". В нея той много трезво и разумно третираше въпроса, като подканяше българите мохамедани само да поемат делото за своето народностно осъзнаване и културно приобщаване с българите християни, с които думата, животът, икономиката, неволите, езикът, битът, нравите и обичаите са съвършено еднакви - българославянски. С него бяхме във връзка от по-напред, но сега случаят в Смолян му дойде тъкмо на място и тъкмо навреме. Ведно с информация за вечеринката изпратих му и някои снимки, каквито бяхме направили. Сега той посвети няколко страници от списанието си, като на уводно място постави заглавие: "Нашите българи мохамедани в Родопа са вече на сцената", даде възторжен отзив с думите "Да бъде светлина!", помести речите на Ариф Бейски и моята, клишира снимки на "артистите" и децата декламатори и др. Оттук нататък той редовно поместваше материали от тоя характер, с което поддържаше морално и материално създаващото се движение. Моите писма до него говорят за себе си и случая повече от всичко друго и са пълно отражение на това, което ставаше тогава сред българите мохамедани2. Тогава почнах да си водя и "Дневник по българо-мохамеданския въпрос", който също е един документ какво ставаше тогава сред българите мохамедани в Родопите.
За осведомление писах дълго писмо и до Ст. Н. Шишков в Пловдив, който през това време беше болен и прекарваше застоял живот, но се интересуваше за всичко каквото ставаше в родната му планина. Прозрението му, че трябва да се създадат условия, за да дойдат сами българите мохамедани до своето народностно осъзнаване, да работят и се борят за него и внушението му да отида да работя в Родопите по това дело, виждаше, че сега почва да се осъществява. В писмото ми на повече от десет страници му съобщавах подробно за това "събитие, което може да се каже ще има историческо значение", уведомявах го за първото излизане на българи мохамедани - певци на сцената, замисъла за вечеринката, подготовката и осъществлението й и особено въодушевлението, каквото се е създало у младите българи мохамедани за проявление, че и те са хора равностойни и равноправни с българите от другите вероизповедания. Осведомявах го още за идеята, възникнала у тях да си основат просветно сдружение за културно пробуждане и пр., за което го молех да ми се изпрати устава на Пловдивската Родопска културна дружба. Пратих и на него снимки на "артистите" и децата декламатори в народни носии, приложих и преписи от държаните протоколи и пр., като го молех да поздрави и д-р Георги Чичовски3, когото вълнуват същите въпроси, "комуто и да прочете писмото, тъй като времето ми не позволява да пиша отделно нему". И това писмо говори за случая с българите мохамедани повече от всичко друго (Маринов 1965).
* * *
По повод вечеринката на българите мохамедани забеляза се раздвижване и сред българите християни. Тогава предстоеше да се празнува "Денят на майката" - 8 март, та и измежду тях бе възникнала идея да устроят своя битова вечеринка. Начело бе застанало "Женското дружество" в града, в което членуваха предимно смоленчанки, но ръководителки им бяха повече дошли от вътрешността жени на чиновници, офицери и др. Те - външните, бяха настояли да се устрои такава вечеринка, за да се види и българо-християнският бит. От дружеството ме поканиха да им съдействам по устройството и програмата. За устройството не се заангажирах и предоставих да е работа на жените, а за мен оставих само програмата. Времето бе късо, та не намерих друго, а препоръчах да се даде моята битова пиеска "Седенка", печатана в сп. "Родопски преглед". Събраха се веднага желающи, предимно младежи, девойки и по-млади жени. Направихме няколко репетиции и работата се подготви. В представлението взехме участие и ние с жена ми, а също и учителят Христо Ф. Табаков с жена му Елена. Тя бе даровита "артистка" и изпълни много добре ролята си. Преди това тя заедно с Христо ходиха в Соколовци, родното й село, откъдето донесоха типични родопски носии, мъжки и женски, с които се облякоха някои от изпълнителите. На мен бяха донели потури, пояс, долама и др. от кехаята Манол Люнчев. Пиесата бе изпъстрена с игри, закачки и песни, а по време на пеенето им свирех с кавал.
Салонът бе украсен наистина битово. Уредбата и украсата се ръководеше от Евгения Райчева. Тя бе донела голяма част от чеиза си, а така също и други жени бяха донели коя каквото нещо оригинално има. Столовете от салона бяха изнесени и вместо тях направиха "миндери", за която цел бяха наредили да се докарат дебели дъски - талпи, които симетрично бяха подредили. Отгоре миндерите бяха постлани с халища - козиняви и кичени, а встрани наредени битови възглавници. Уредбата на тия седала бе много ефектна "за гледане", но се оказа неудобна за сядане.
Когато салонът се напълни с посетители, не можеше да се уреди порядък, номера на места и пр., тъй че се яви недоволство, а и хората, седнали един зад други или встрани, си бяха пречили при гледане към сцената. Но желанието да се устрои битова българо-християнска вечеринка се осъществи.
Пиесата се даде сравнително добре и "артистите" често допълваха ролите си със свои думи, защото нямаше суфльор. Аз трябваше да давам знаци от време на време кой, кога и какво да казва, а трябваше и да свиря с кавала, който пък засичаше, та стана едно така да се каже импровизирано представление. Подхвърляха се китки, разменяха се закачки, "надпяваха" се моми и ергени, изпълни се играта "Манастир" и др. Зрителите бяха доволни главно от битовата обстановка, от народните носии, с каквито бяха облечени повечето посетителки - членки на Женското дружество, от песните и др., та често ръкопляскаха. Тая вечеринка хроникира местният вестник "Красногор" (1937б).
В деня преди представлението се направи генерална репетиция и тъй, както бяхме костюмирани, направихме снимка на стълбището пред читалището. На нея излязоха всички участници, между които Никола Палагачев, Анастас Гогов, Георги Белев, Васил Дреев и др., в селски костюми и аз с кавала, а зад нас жените - също костюмирани, а и някои граждани.
След доста години Никола Палагачев беше се заблуждавал по тая снимка, а беше заблуждавал и други, че тя била от българо-мохамеданската вечеринка, първа по рода си, в която "бил" взел участие и той, но не било отбелязано "в учредителните книжа на движението заради това, че "бил комунист". Заблуждението бе очевидно, защото всъщност това бе съвсем отделна вечеринка и нямаше никаква връзка и с българите мохамедани и с движението, създадено от тях, за което говорих по-напред.
* * *
През март идеята да се образува културно сдружение сред българите мохамедани, предимно по-младите, беше обхванала напълно техните среди. Срещите и разговорите ни с Ариф Бейски бяха само на тая тема. А покрай него се заразяваха и другите, които бяха участвали във вечеринката. Виждах, че ще става някаква решителна крачка, на която не можеше да се противостои. Привърженици за това обаче се оказаха само млади хора. С оглед на сетнините съобразявах, че може да стане разцепление между стари и млади, затова гледах да не се изявява тази идея като изхождаща само от младите, а да се представя, че е обща за всички. Един конфликт със старите би бил вреден, затова гледах да подканям и старите българи мохамедани да вземат участие, ако не дейно, то да одобряват и имат единодушие с младите. Старият Юсеин Бейски смятах, че е спечелен и даваше добър пример с подкрепата си на младите, но той бе сам. Поради това исках да го проангажирам чрез него да се поведат в това направление и старите, на които той да въздейства. Липсата на партии, които да ги деморализират сега през "безпартийния режим" благоприятстваше за това. Трябваше да им се даде основание да мислят, че вместо какви да е партии, сега замисленото сдружение ще може да се застъпва и бори за правата както на младите, така и за старите. Срещнах един ден Юсеин Бейски и му казах:
- Не бива да се делите старите от младите. Вие - ти и другите първенци и чорбаджии Чоковци, Пенчежийци, Билянци и др. - сте бащи на младите. Все едно, че сте общо семейство - стари и млади - и трябва заедно да вървите. Младите ви поведоха. Където вървят те, там трябва да вървите и вие. Както виждаш, Ариф застана начело на младите. За тебе сега е случай да застанеш пък начело на старите. Обмисляй, срещай се с тях и преценявай какво трябва да правиш, защото пропуснеш ли тоя случай, ще изгубиш - ще те изпревари някой и друг път няма да ти се падне това уважение.
Той слушаше тия думи и след това наблюдавах, че се старае да влияе и на другите стари, които в много отношения виждах, че се допитват до него. В това направление той говореше дали с афуз Ариф Агушев, който бе дошъл нарочно от с. Могилица, за да види какво става и гостуваше у стария Бейски. Случи се да бъда и аз там по време на вечерята, та слушах разговора им. Юсеин Бейски бе много категоричен, че пътят на младите е прав и не трябва да им се противопоставят старите.
- Каквото са решили младите, ще го направят и ние не ще можем да ги спрем - казваше.
Афуз Ариф не му противоречеше много, но настояваше да се полагат грижи преди всичко за религията, да се спазват повеленията на Корана и пр. Накрай разговорът се приключи да вървят ръка за ръка с младите, като одобрят идеята за образуване културно-просветно сдружение, да се правят вечеринки и пр. като идея не само на младите, но и на старите. Аз бях доволен от тъй чутия разговор. Разбиваше се значи по тоя начин схващането у старите, че "модернизацията на мохамеданския живот е нещо грешно и че целият свят, в това число и модерните мохамедани в кемалистка Турция, Босна, Албания и др., само защото са модерни, отиват в ада ("джендема"), а само българите мохамедани, задето поддържат "старото", простотията и невежеството, ще отидат в рая ("дженлетя")".
* * *
Интересно за мене бе и това, как ще погледнат на замисленото културно сдружение сред българите мохамедани шефовете на различните служби в Смолян? А той бе околийски град, от важно значение в тая крайгранична област. Тези шефове обаче бяха повечето външни хора и се държаха напълно безразлично. Повечето от тях смятаха "помаците" за някакви различни от българите хора, някакво своеобразно малцинство в Родопите, полезно и услужливо, поради което трябва да се третират, търпят и поддържат като такова, без да се нарушават порядките им и не се смущава съществуването им. Изобщо сред шефовете не се разсъждаваше държавнически, а само човешки и егоистично, защото почти всички от тях бяха дошли в Смолян временно, и всеки за себе си мислеше кога и как да се премести към вътрешността или да се пенсионира. Изключение от тях не правеше и околийският управител - тогава Ив. Петлешков, който поради слаба клиентела като адвокат бе се съгласил да бъде назначен на тази длъжност. За него простите хора казваха, че е "гившек" (бавен, с широко сърце), че не се вълнува много от обществени въпроси, особено що се отнася до принципни, държавни такива. Той имаше артистични наклонности, пишеше и стихотворения, та с това задоволяваше културните си нужди.
По-интересен бе секретарят на околийското управление Тодор Пинтиев, родопчанин, родом от Райково, който следеше по-задълбочено обществения живот в родния си край и се отнасяше с пълна симпатия към проявата на младите българи мохамедани и изнесената от тях първа вечеринка. Оттук нататък този секретар играеше твърде полезна роля по отношение българите мохамедани, често пъти в разрез с разбиранията на самите околийски управители, които се сменяха често.
* * *
Главната работа по излизане от създаденото след вечеринката положение обаче се поемаше от инициатора на групата Ариф Бейски. Той не искаше да заглъхне още в самото начало подетото от него "културно дело", затова обмисляше и планираше как да се претвори и канализира то.
- Трябва да се направи нещо! Не бива само с това да се свърши! Да направим дружество, но това ще е само началото! Нашите закоравели фанатици и старци да е лесно да ни върнат в султан-Хамитьово време! - казваше. - Трябва да им създаваме нещо като революция!...
- Та това е цяла революция, дето направихте вие! Първа крачка! - казвах аз.
- Това е малко! Трябва още... много, много!... - казваше с пламенно настроение той.
Той създаваше в себе си амбиция на вожд, мислеше, че за да се върви напред, трябва да застане начело, да ръководи и направлява младите, които са по-прости и останали по-назад от него. Свършил бе прогимназия - образование, смятано тогава доста високо за тяхната среда, каквото никой друг от групата нямаше.
Съчувствах му и го подпомагах и аз, защото се сближихме по случай вечеринката и се създаде условие да разсъждаваме и обмисляме мисли и проекти какво може и какво трябва да се прави за поощрение наченатото дело. На мен пред очи бе винаги дейността на "Родопската културна дружба" в Пловдив, която чрез събрания, сказки, утра и вечеринки култивираше обич към родния край, и особено дейността на Асеновградската Родопска културна дружба, чиито прояви бяха крайно интересни и бяха прехвърлили обсега на града си, като бяха ходили и давали битови родопски представления даже и в столицата. С тези мисли и чувства живеех като изхождах от създаденото вече настроение за образуване дружество и писания и преработван вече няколко пъти проекто-устав, но мислех, че все пак това не ще е цялата работа, а трябва да се види вътрешният живот на тези Родопски културни дружби. Затова при едно служебно ходене към Пловдив, отбих се в Асеновград, та се опознах отблизо с устройството, живота и духа на тамошната дружба. Идеята за учредяване такава и в Смолян се прие много възторжено от деятелите първо в Пловдив - д-р Г. Чичовски, Ст. Н. Шишков, д-р Г. Ташев и др., а след това и в Асеновград - Крум Савов - фотограф, Борис Попноев, Георги Ковачев - художник, Рада Моллаиванова и др. Видях и какви книжа водят, какви доклади правят, как се отчитат и пр.
Като се върнах в Смолян, разказах на Ариф Бейски и другите от групата къде съм ходил и какво съм разбрал, като им предадох и възторга, с който се отнесоха към замисленото наше сдружение деятелите от Пловдив и Асеновград. Но все пак ние бяхме още в процес на обмисляне. Отначало помислих да се привлекат в така проектираното сдружение и българи християни. Така дружбата щеше да стане обща, та даже сондирах и поканих някои като Ник. Капитанов, Ради Пелтеков и др. Оказа се обаче, че те се "гражданеят", отбягват да говорят по тоя въпрос, смятат се за "културни", та не искат да се занимават с такива "прости помашки работи". Затова се разбра, че бъдещата "дружба" ще бъде чисто българо-мохамеданска. С такива мисли и кроежи изтече месец март.
* * *
Настъпи пролетната ваканция, наричана тогава Великденска, за учениците. Тъкмо тогава, през април 1937 година, дойде в Смолянско Христо Караманджуков от София. Той наскоро бе назначен за главен инспектор в Министерството на просвещението, та правеше обиколки из страната. Възторжен ценител на всичко, станало досега, той се срещна в Смолян най-напред с мен в канцеларията ми и се разговорихме подробно. Излязохме из града, та се срещна с мнозина от деятелите от българо-мохамеданската младежка група. Отиде на посещение и у стария Бейски. Разговарял бе с него, а също и с младия, и бе излязъл с впечатление, че българите мохамедани са пред решителна крачка да вървят напред.
Тези срещи му бяха дали повод да се срещне и с други първенци българи мохамедани, които поощрявал и подканял да подкрепят младите. Препоръчал им беше да дават по-добър външен облик на живота си, да ходят с шапки, а не с фесове, да четат Корана на български и пр. Първенците пък бяха предявили искане пред него да се открие духовно училище за българите мохамедани, за което Караманджуков им бе обещал да съдейства. Такова училище след време наистина се откри.
При мене Хр. Караманджуков завари проекто-устава почти готов. Той го прегледа и одобри, като даде упътвания какво още трябва да се направи, за да бъде утвърден от правителството. Направихме събрание в читалището, на което дойдоха членовете от групата, които той поздрави за направеното и накрая им каза:
- За да добие дружеството, което сте замислили, значение, трябва да се приеме то от обществото в Смолян. Местните власти - административни, просветни и особено военните, трябва да го признаят от самото още начало, за да търсите и имате подкрепата им. Иначе ще бъдете като някакво частно дружество, напр. пчеларско и др., без особено значение. А вие ще вършите важна културно-просветна работа, ще пробуждате националното самосъзнание на вашите едноверци българи мохамедани, работа с голямо значение както за вас, тъй и за цялата ни държава, тъй че е необходима координация с властите.
С това се съгласиха всички, защото разбраха, че без знанието на властите няма да има авторитет дружеството им, особено в тоя пограничен край. Тъй свърши събранието.
След това Караманджуков ходи при някои от шефовете на служби, за да предизвика предварително одобрение за проектираното дружество. Срещнал се беше с околийския управител Ив. Петлешков, а също и с началника на пограничния гарнизон полковник Янчев. Пред тях бе изтъкнал важността и значението на започнатото дело - пробуждане и народностно осъзнаване на българите мохамедани, което дело трябва да се цени и защищава. Затова бе ги приканил да имат присърце бъдещите прояви на това сдружение, което е на път да се основе. Срещнал се беше и с пограничния училищен инспектор и някои директори на училища. Всички тези срещи бяха по инициатива на самия Караманджуков, а не на правителството, което си имаше други по-важни за него задачи да разрешава и българо-мохамеданският въпрос не беше му актуален, та все едно, че не съществуваше. Това бе провинциален родопски въпрос, който на местна почва трябваше да се разрешава.
Освен шефовете Караманджуков искаше да занимае и заангажира и местните с по-обществено чувство хора. Трябваше и те да приемат като закономерно явление създаването на едно такова българо-мохамеданско сдружение. Затова той нареди да се съберат на среща в дирекцията на училището в Райково (Горна махала) някои по-изтъкнати общественици. От Смолян отидохме ние с Ариф Бейски и Ив. Петлешков, а Ангел Кацаров и К. Башулков не дойдоха, макар че бяха поканени. От Райково дойдоха директорът на прогимназията Г. Василев, директорът на гимназията Ив. П. Н. Янев и гражданите Ат. Караманджуков и В. Узунов. Накрай дойде и Райчо Гавраилов от Смолян. Той се беше промъкнал да следи Караманджуков, за да го използва с нещо в Министерството, тъй като беше си създал някакви сплетни в Смолян. На тази среща се разисква общо въпросът за българите мохамедани - какъв трябва да бъде пътят, по който да вървят, говори се за вечеринката и намерението им да си създадат културно-просветно дружество, а се прочете и проекто-уставът. По него се направиха някои оправки и допълнения. Срещата се свърши с благоприятно за инициативата настроение.
От Райково тримата с Караманджуков и Петлешков отидохме и в Устово, откъдето не бе дошъл никой на срещата. Там се видяхме главно с учителите - Георги Попанастасов (Пашата) се изказа привидно възторжено, но беше сдържан по инициативата за сдружение, а Петко Попатанасов, Кирко х. Христев и д-р Г. Григоров се изказаха напълно одобрително.
С това мисията на Хр. Караманджуков се свърши. С нея сам се беше натоварил, без да му възлага някой, вследствие патриотичното му чувство и обич към родния край и българите мохамедани, които желаеше да види издигнати от нерадостната им съдба, по която живееха дотогава. Той си замина за София, а ние с Ариф Бейски останахме да довършваме и уточняваме проекто-устава.
* * *
По това време около нас се завъртя Райчо Гавраилов от Смолян, който ни посещаваше и препоръчваше какво да правим. Някои от препоръките му приемахме, но някои бяха неуместни според целта на проектираното сдружение, та ги изоставяхме. В момента той минаваше като протеже на Иван Петлешков - околийския управител, та съзирахме, че иска да се налага. Това обаче не му се удаде. Той беше център на много ежби между учителите, заял се беше и с Коста Хараламбов като отворил книжарница точно срещу него, почнал да издава вестник "Хоро", за да подбива "Красногор" и пр. Затова ние с Бейски бяхме резервирани към него, още повече че и Караманджуков, докато беше в Смолян, а после и в София, ме предупреждаваше и ми бе казал:
- Дръжте се настрана от Райчо Гавраилов. Той, където се е мярнал, все дразги е създавал. Ето като учител в Смолян, па и другаде, само неприятности е създавал и за себе си и за другите. Ако го вземете в сдружението ви, то значи да ви създава разправии, та само с него да се занимавате. Той ще ви е пречка, затова пазете се от него, за да избегнете вътрешни раздори!
А д-р Г. Чичовски в Пловдив пък ми бе казал:
- Райчо Гавраилов познавам добре. Той ми е даже роднина. Но гледайте с него да нямате нищо общо. Той е едно заядливо човече и няма да ви остави спокойно да си гледате работата!
С това се свърши опитът на Райчо Гавраилов да се меси в работите на проектираното българо-мохамеданско сдружение.
* * *
Оставаше да се определи денят за събрание по учредяването и да се определи името му. Проекти за име имаше няколко: "Просвета", "Знание", "Съзнание", "Напредък", "Карлък" и др., но нито едно от тях не ми се виждаше да отговаря напълно на целта - обич към родния край и вярност към народностното пробуждане и интереси. Случайно видях на някакво рекламно табло името на фирма, предприятие или застрахователно дружество - "РОДИНА". Тази дума много ми се хареса. Казах я и на Ариф Бейски. И той я хареса и веднага се съгласи, зарадва се даже, че тя отговаря тъкмо на предназначението на сдружението ни.
- Ще го наречем "Родина", за да се знае, че нашата родина е България, а не Турция, както много от старите се лъжат и заблуждават! - каза Ариф. - Така ще се пресече на всички и меракът (желанието) да се изселват в Турция, защото тука е нашата родина и България е нашето отечество!
Така се определи, т.е. "кръсти" името на дружеството.
Най-после се определи и денят за събрание - 3 май 1937 година, неделя, след обед. Първи май беше в петък и тогава не се празнуваше. Неделният ден се намери за удобен, защото бе почивен и хората щяха да бъдат свободни. Не беше нужна никаква агитация, защото членовете на групата бяха нетърпеливи и сами разгласяваха.
В уреченото време - 2 часа след обед, в салона на читалището взеха да се събират желаещите за събранието. Някои идваха като зрители - да гледат какво ще става и си излизаха, а главните дейци от вечеринката идваха като учредители. Дойде и старият Юсеин Бейски, който поради възрастта му - най-стар от всички присъствуващи, се определи за председател. Той седна при масата на определеното място, а всички други се наредиха наоколо. От българите християни отидох само аз, а по-късно се мярна и Тодор Г. Петров - учител, когото спряхме и остана като учредител. Поръчали бяхме да дойде и д-р Григоров, за да представлява Устово, но по телефона се бе обадил да го "смятаме за присъстващ", но не може да дойде, защото като лекар се наложило да иде другаде. Общият брой на дошлите на събранието не беше малък, като централно място заеха 18-те участници във вечеринката, то се обяви, че е учредително, затова се реши да бъде признато за законно и открито. Аз бях взел и служебната ми пишеща машина, за да се пише каквото стане нужда. Взел бях и архивата на "Българо-мохамеданската културна група". Ариф Бейски ме покани и аз прочетох двата протокола по дейността на групата и миналата вечеринка, а също и писмото по ликвидиране сметката с читалището.
След това председателят на събранието Юсеин Бейски съобщи целта на същото, като каза:
- Господа, Вие всички знаете за какво сме се събрали. Това, което направихте и е записано в прочетените протоколи, не е малко. Трябва и ние, българите мохамедани, да работим, да подпомагаме напредъка и да милеем за нашия народ и държава България. Всичко това, което сте направили досега, е добре да се продължи и да се доказва, че и ние сме част от този народ, и да пазим интересите на нас наред с всички българи. Като тъй, добре е да се образува сдружение, някакво дружество, което от средата на нас - българите мохамедани, да ръководи и направлява нашите хора към културен напредък и общо добро наред с българите християни. Ние не трябва да се делим от тях, а трябва да сме единни. За такова едно дружество е съставен проектоустав, който моля да се прочете и по който всеки един от вас може да се изкаже.
След това ме покани да прочета проекто-устава и аз почнах да го чета член по член, като се спирах на всяка точка, за да се разбере добре всичко и след изказване да се прогласи: приема ли се тъй, както е в проекта, или да се измени. Най-напред прочетох чл. 1, по който се прие сдружението да се нарича "Българо-мохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба "РОДИНА" в град Смолян". Името се прие с единодушие и възторг.
Продължих четенето на чл. 2 - Целта на дружбата, и дойдох до буква "Г", където се казваше: "да се подпомагат всички инициативи, които целят културното, просветното и народностното издигане на българите мохамедани от двата пола, и да култивира у тях любов към род и държава". Тук пръв вдигна ръка Сюлейман Еминов Фисенски и каза:
- Да се пише в устава, че всички жени българки мохамеданки трябва да ходят открити и свободни между хората. Да няма булене и криене!
Всички присъстващи се обърнаха и го изгледаха.
- Ех, това е частна работа. И сега, който иска, може да си открие жената! - каза старият Юсеин Бейски.
- Чакай и за това има време! И то е писано по-нататък! - каза Мехмед Ишарлиев, който бе чел проекто-устава, като се обърна към Сюлейман Фисенски.
А Ариф Бейски засмяно го посочи с ръка и каза:
- Видите ли го? Вие го смятате за прост и неучен, ала той е по-напред от всички!...
Другите точки и членове от Устава се четяха и приемаха без изменения. Но когато се дойде до буква "Д" на чл. 3 - "стреми се да изкоренява всичко небългарско народностно в духа и живота на българите мохамедани и мохамеданки, като чисти чуждиците в нравите, обичаите, навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят и пречат за общото сближение, единение и братство между българите мохамедани и българите християни", станаха наново разпалени разисквания. Въпросът се съсредоточи за облеклото на жените българки мохамеданки. Тогава те ходеха забулени по главите и с фереджета до петите. Това най-много тежеше на младите. Момите се криеха по къщите и бе невероятно да се срещнат мома и ерген да разговарят. Сватбите пък ставаха в повечето случаи, без да са се видели младоженците. Затова този текст в Устава относно облеклото послужи като повод да избухнат недоволства и възмущения като от вулкан:
- С тия наши дрехи на жените ние изоставаме най-назад от всички хора на света! - казваше Ариф Бейски.
- Защо е това криене и бягане?! - каза Асен Фисенски.
- Това е дивотия, която няма никъде! - казваше Сюлейман Фисенски.
- Фереджи и в Турция няма, та ние ли ще ги поддържаме?! - горещеше се Мехмед Ишарлията.
- Затова трябва да се изхвърлят! - обади се друг от крайната редица.
- Ето, това е, за което казваше ти одеве! - обърна се Мехмед Ишарлиев към Сюлейман Фисенски.
- Това искам аз: да се промени облеклото и стане еднакво с всички други жени! - потвърди наново Сюлейман.
- Ние не сме турци, не сме нито в Турция, та жените ни да носят такова облекло! - обади се и Ахмед Хусков.
Врявата срещу робските остатъци по облеклото и обноските продължи много и всеки казваше каквото му дойде наум. Обстановката, духът и настроението в този момент много ми напомняше картината от Репин "Запорожци пишат писмо до султана", защото и тук следваха ругатни и даже попържни за всичко останало от турското робство, което спъва живота и напредъка на българите мохамедани. В края на краищата, прие се и тая точка от Устава, без изменение, и то с възторг.
По-нататък четенето продължи и понеже въпросите бяха общи, отнасящи се до членуване, управа и администрации на дружеството, затова се приемаха с общо гласуване - вдигане на ръка.
Накрая се избра с явно гласуване и пълно единодушие управително тяло - настоятелство с председател и членове, и контролна комисия. Ариф Бейски избраха за председател, а мен за секретар-касиер. А поради изключителните заслуги и подкрепа на делото от страна на стария Юсеин Бейски, предложих и се прие същият да се прогласи за доживотен почетен председател, което и стана.
След прочитане и приемане Устава седнах на машината и съставих Учредителния протокол, при писането на който вземаха участие мнозина, които диктуваха какво още да се пише и отбележи. Накрай се подписаха всички и се разотидохме.
Така бе основана Българо-мохамеданската културно-просветна дружба "Родина" без присъствието на какво да е служебно лице от тогавашната власт и без никакво внушение към мен или Ариф Бейски от властта за основаване дружбата. Това дължа да изтъкна, защото след години се спекулираше, че дружба "Родина" била образувана по искане на властта, че била нейно оръдие и пр., и пр.
На другия ден - 4 май 1937 година, се наложи да препиша наново учредителния протокол в няколко екземпляра, да препиша и Устава, а да съставя и адресен списък на членовете от управителния съвет и контролната комисия, които книжа се приподписаха от всички присъствали, за да се смятат редовни и се изпратят за утвърждение от Министерството на вътрешните работи съгласно тогавашните разпоредби. Трябваше да бъдат в три или четири еднообразни екземпляра, които оставали там по разни отделения, а един да ни се върне утвърден.
Така и стана. Преписването стана за един ден, а подписването продължи два-три дена, понеже хората бяха отишли на работа.
Това като стана, ние - председателят и секретарят на новообразуваната Българо-мохамеданска дружба "Родина", отидохме в Околийското управление да представим книжата и се изпълнят формалностите по утвърждаването им. Околийският управител Ив. Петлешков ни прие и предупреди, че за бъдещата дейност и събрания каквито ще правим, трябва да се спазват законите в страната и се искат разрешения от службата му. В това време влезе при него и секретарят Тодор Пинтиев, с когото поговориха за случая, съобразиха се и с правилниците им и поискаха да представим книжата и с официално писмо. Това направихме веднага, та се изпълни и тая формалност. Същия ден те бяха изпратени за утвърждение.
Утвърденият Устав ни се върна късно през лятото на 1937 година. С това дружба "Родина" обществено бе поставена в правилен ред - регламент, като законна организация в страната. Учредяването й бе отбелязано в местната родопска преса, като Хр. Караманджуков в списанието си "Родопа", бр. 6 от 1 юни 1937 година помести дописка, която приключи с думите: "Поздравлеваме нашите събратя българи мохамедани с тяхната уместна и навременна инициатива и им пожелаваме ползотворна дейност."


БЕЛЕЖКИ
1. Башердисвам - обсебвам, завладявам. [обратно]
2. Писмата са публикувани като документи в Родопски сборник (1976: 139 и сл.). [обратно]
3. Д-р Георги Чичовски - родом от Чепеларе, изтъкнат юрист, общественик, оглавил Пловдивската Родопска дружба след смъртта на Стою Н. Шишков. [обратно]


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Зора 1937: Зора (София), 28 февруари 1937.
Красногор 1937а: Красногор (Смолян), 1 март 1937.
Красногор 1937б: Красногор (Смолян), бр. 6, 18 март 1937.
Маринов 1937-1938: Маринов, Петър. Смолян и околията в своето близко и далечно минало. Градиво за историята на родопската област. Кн. I. Смолян: Красногор, 1937-1938, 134 с.
Маринов 1965: Маринов, Петър. Ст. Н. Шишков - спомени по случай сто години от рождението му. // Фонд 959К, Териториална дирекция "Държавен Архив" - Пловдив, 1965, с. 96-106 (машинопис).
Маринов 1966-1977: Маринов, Петър. Сред българите мохамедани - видяно и преживяно. Част I-VI. Оригинал. Машинопис. // Фонд 959К, Териториална дирекция "Държавен Архив" - Пловдив, 1966-1977.
Мир 1937: Мир (София), 4 март 1937.
Родопа 1937: Родопа, София, 1937, бр. 4.
Родопски 1976: Родопски сборник. Т. IV. София: Изд. на БАН (Проблемна комисия за изучаване миналото, бита и културата на населението в Родопите), 1976.


© Петър Маринов © Александър Маринов, съставител============================= © Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

1 коментар:

Петър каза...

Къде мога да намеря и купя тази книга?