РОБИНЯТА - лирическа повест, Петър Ан.Маринов

През 30-те години на миналия век Петър Маринов живее и работи в гр। Смолян. Интересувал се е от миналото, бита, езика, обичаите и живота на населението в Средните Родопи. Започнал да записва спомени на стари хора, участници в Македоно-Одринското революционно движение, интресени случки и събития от живота на на родопските “комити”, на участници в Балканската война и заселниците. Те му послужили за сюжети на много разкази, исторически очерци, пътеписи,фейлетони, пиеси, повести и животоописания на изтъкнати личности и обикновени хора.
Настоящата лирична повест е написал по действителен случай, разказван му от свещ. Димитър Мавров и Анастас Чапкънов от Райково през 30-те години, когато Маринов записвал спомените на още живи участници в Македоно-одринското революционно движение и в Балканската война.
Повестта има съвременно звучене и е доказателство за това, че религия и народност са две различни неща и не бива да се смесват. В този смисъл тя трябва да служи за пример на настоящите и бъдещите поколения.
Повестта се съхранява в Пловдивския държавен архив в личния фонд на Маринов, 959 к, оп.1, а.е.60. Публикува се без съкращения. Езикът е изпъстрен с разнообразни диалектни думи и изрази, характерни за тогавашния говор в Средните Родопи.

РОБИНЯТА

“Свикнала съм със страданията,
та ми е мъчно без мъка!”

Родопска пословица

- Пътниче, от гдето и да идеш, когато минеш през Райково, отбий се през два двора на горната църква и попитай:”Къде е гробът на робинята – помакиня и кажи: “Бог да я прости” – защото тя умря далеч от своята земя, неоплакана и непожалена от никой свой, както се смъртник оплаква!”...


***

Коя беше тя и как дойде тука?
І Чуй, друмниче, нейната тъжна повест, тъй както тя е изрекла!

***


Думи на робинята:

“От друго време идвам аз, мои клети братя и, от далечна земя. Моето отечество бе златната долина на Морава, далеч на запад, там, където слънцето захожда. В ниви златокласи бе потънало нашето село и богатствата му бяха прочути по цялото моравско подгорие.
Никой от моите съотечественици не знаеше за Родопа планина, не знаех и аз. Само странен монах бе минал някога през тая Беломорска планина и бе казвал, че тук хора малко живеят, а се срещат повече вълци, сърни и мечки. В нашите песни се възпяваше само Ниш и чак, когато дойдох тук, видях колко е било далече!...Но тук е била отредила съдбата ми да дойда и тук да свърша моите сетни дни, задушена от скръб робиня, от никого непомилвана, от никого непожалена! Сама оплаках своята участ, докато сълзите ми пресъхнаха...

Отколе бе това, далеч във смутни времена на робство и мъка, кога озлобен тиранин последни усилия правеше да задържи под власт моята родна земя. От всички страни се чуеха само мъки и стонове народни, когато всяка воля за родна свобода и дума бе убивана преди още да се изрече. Златната моравска долина потъна в скръб и неволя.

О, колко страх преживяхме тогава!
Ала се царство с насилие не крепи и там, дето има мъки, народът само поваля и власт, и сила, и цар...
Една само мисъл имаха тогава
И българи
И сърби
И македонци –
Една само мечта – да рухне изнемощялото османско царство и да видят вси заробени народи своя родна свобода, в своя свободна държава и негли се съберат в едно семейство...
Първи възстанаха жителите около Дрин и Морава.”



***

Слаба бе държавата да се справи с възстаналите, та потърси помощ от вси свои властелини. Тогава вест дойде да се съберат семейни доброволци и от Родопа планина. Пръв чу се, че сбира своя чета Кара Ибрахим в Чепеларе и сам бюлюкбашия става.
Салих ага обаче, чието воеводство в Пашмакли дълги години бе грабено от кърджалии и хайти, тайно в душата си вземаше страната на възстаналите и желаеше накрай те да излязат победители. Той беше умен човек и в тия народни бунтове виждаше края на османското царство, което бе станало царство на насилия и грабеж, които го водеха сигурно към разсипия и гибел. Право му казваше мъдрият Шех Юсен ефенди “Идва край! Горко на раята, горко и на падишаха!”
Раните, отворени на воеводството му от старите кърджалии и хайти още не бяха заздравели. Затова, когато получи вестта, махна с ръка и рече:
- Не пращам войска! Падишахът ако му е мила царщината, нека праща. От мен толкоз!
Той имаше и друга причина да не даде помощ в тоя труден за царщината момент. Той знаеше, че държавата гледа към него и целия тоя “мемлекет” не като на свой. “Помак” и “ахрянин” бяха обръщения на турските чиновници и власт към българските мохамедани, принизяващи ги по-долу и от раята, презираха ги и не им се доверяваха.
- Дьонме! – и говореха презрително за тях.
В миналото за да ги смирят, насила ги бяха помохамеданчили, но и днес, макар мохамедани, те пак не превиваха врат и се бунтуваха. Споменът за Мехмед Синап бе още съвсем пресен.
Затуй вест прати по селата, че чета не ще сбере и няма да прати.

Това като чуха гладните и голи родопски сейчени, бивши Синапюви хайти, сепнаха се и скришом възроптаха:
- Кой ще ни спре?
- Кой ще ни брани да търсим имане?
- Кой ще ни каже : - не бива?
- Никой- отговаряха си сами те.

Къщите им се бяха изпразнили и децата оголели, зер ето десет години откак под байряка на синапя и Аджи ага бяха свободно шетали из ширните полски села и богати балкански долини, та дрехи и храна по цели кервани докарвали. Годината пак беше гладна, хамбарите пак празни, затова открито роптаеха против Салих-ага и очите им жадно търсеха някого, който да ги поведе към златната моравска долина, дето доволно да се награбят и на децата си армагани да донесат.

Салих ага виждаше това и търсеше начин да ги отпъди, та...негли отидат...и се не върнат.


/продължението следва/